Вадим Дубовский, който е роден в Донецк, живее в Чикаго и обикаля с тира си американските пътища, стана известен в интернет с клиповете си, които сам снима по време на път.
Песните му са по мелодии на известни съветски песни, но със злободневни текстове, съчинени от самия него.
Предлагаме ви интервю на Евгений Кузменко за украинското интернет издание „Цензор.НЕТ„.
Вадим Дубовский от Чикаго, който ни радва с веселите си видеоклипове, разказва пред „Цензор.НЕТ“ за следването си в Киевската консерватория, за това как създава своите хитове и как живеят роднините му в окупирания роден Донецк, за скъсването с роднините от Русия и какво е казала майка му, когато е чула руския химн с текст „джудже оплешивяващо, Путин-х#йло“.
Животът е парадоксален и обича да ни поднася различни изненади. Можеш да си някаква народна артистка на Украйна – богат човек с връзки – но когато пееш на концерт в подкрепа на страната-окупатор, да предизвикаш алергия у повечето свои сънародници.
А можеш да работиш като тираджия в далечна Америка, да записваш „на колела“ весели видеоклипове за „империята, която вече не е на колене“ и за десетки хиляди свои бивши съграждани да си народен артист не по звание, а по същество.
Макар че защо Вадим Дубовский да е бивш? Той се е преместил от Украйна в Щатите преди 12 години и още говори без капка акцент, а събитията в родината си ги преживява така, че ти се иска да го потупаш по рамото и да му кажеш: „Благодаря, приятелю“.
Иска ми се да го направя, но не мога – разговоряме по Skype, така че имам на разположение само един глас и едно видеоизображение. Макар че и в този формат успях да усетя обаянието на „пеещия тираджия“. Както и всички, които се смеем, когато гледаме сатиричните клипове на Вадим в YouTube… 
– Една моя позната изгледа няколко Ваши клипа и каза: „Даже не знам на какво повече да обръщам внимание: на сатиричните текстове, на прекрасно поставения глас или на очарователно-подигравателното изражение на лицето. Всичко е толкова сладко!“. И наистина е така – всеки ваш клип е едно завършено сатирично произведение. А за Вас самия кое е най-важно – текстът, гласът или мимиката?
– Бих казал, че най-важното все пак са текстовете. И винаги ги публикувам отдолу под клиповете. Макар че истински важното е всичко това заедно. Аз обичам да пътувам, обичам да карам голям камион и в същото време и да пея.
– Не пречи ли едното на другото? – Не, напротив – помага. Когато караш шести, седми, осми, девети час и навън е нощ – точно пеенето много помага да държиш съзнанието си в норма.
„РОДНИНИТЕ МИ В ДОНЕЦК ПО ВРЕМЕ НА ОБСТРЕЛИТЕ КРИЯТ ДЕЦАТА СИ В ПРАЗНИТЕ СИ ВАНИ“
– Разбирам, че се отнасяте крайно сериозно към това, което се случва в Крим и Донбас. Но формата, която сте избрал, за да го изразите, е една чудесна буйна сатира. При това на базата на най-патосните съветски песни, които миришат на нафталин. Защото „клин клин избива“ ли?
– Аз отдавна обърнах внимание, че Русия си върна стария химн на Съветския съюз, който наистина мирише на нафталин. Но не съм се замислял особено – взели са тоя химн, ами хубаво. Връщат се към 37-ма година? И към 17-та да се върнат, тяхна си работа! Но когато през март президентът поиска Федералното събрание да разреши въвеждане на войски в абсолютно чужда за тях суверена съседна страна, това го възприех като обявяване на война.
– И тогава историческият бекграунд на съветския химн детонира по съвсем друг начин?
– Какъвто е химнът на една страна, такава е и страната. А ако си спомните химна на Съветския съюз, то той беше пълен с противоречия. Но те се върнаха към него и на мен ми хрумна следната мисъл – а защо да не се подиграя на този техен път, на това тяхно движение заднишком?
– А средностатистическият руснак (пък и украинец) ще Ви каже: момче, ти пък какво се вълнуваш? Живееш далеч от този конфликт, в уредена страна, добре си. Какво реагираш на това, което се случва на хиляди мили от дома ти? За какво ти е да измисляш и да записваш един след друг клипове с рязко съдържание, които осмиват Путин и ватенките /презрително название за руснаци, привърженици на режима на Путин – б.ред./?
– Знаете ли, трудно се сдържам, когато виждам наглост и лъжа. Понякога дори трудно се сдържам да не употребявам нецензурни изрази. В този конфликт е очевидно, че Русия използва силата си. Това първо. А второ – как това ме засяга лично? Ами много просто – в Донецк живеят мои роднини – само възрастните са около 20 души.
– И Вие през цялото това време контактувате с тях?
– Естествено. И това са хора, които преди не са излизали на никакви протести, живеели са спокойно, не са били и участници на Майдана. Те не са ходили и на този референдум в кавички, който и не може да се нарече референдум. (Защото референдумите по подобни въпроси не се подготвят за седмица, нито за месец, нито за половин година. Знаем как се подготвят референдуми в нормалните страни. Вземете Шотландия например).
Роднините ми са добри професионалисти всеки в областта си, и всеки от тях се е занимавал с работата си. А войната влезе в домовете им без да ги пита.
– Как роднините Ви от Донецк сега преживяват това, че градът се намира в ръцете на сепаратистите?
– Роднините ми в Донецк по време на обстрелите крият децата в празните вани. А самите те се крият под масите или застават в касите на вратите. Те са в ужас от това, което се случва!
– Аз вече попитах от позицията на равнодушен средностатистически гражданин, а сега искам да споделя безкомпромисната позиция на някои върешноукраински привърженици на отделянето на Донбас от Украйна. Жителите на Донбас години наред търпяха Янукович и неговата шайка, казваха: “Да, той е крадец, но наш крадец, по-добре той, отколкото онези оранжеви бандеровци!“, сляпо приемаха на вяра цялата невероятна пропаганда на руските медии – тогава не е ли справедливо това, което сега се случва в градовете им?
– Да, отчасти това е справедливо. Помните ли, някой от великите беше казал: „Не се страхувай от враговете – в най-лошия случай те могат да те убият. Не се страхувай от приятелите – в най-лошия случай могат да те предадат. Страхувай се от равнодушните – те не убиват и не предават, но само с тяхното мълчаливо съгласие на земята съществуват предателството и убийството”.
И наистина, роднините ми, които съвсем спокойно са наблюдавали как в Донецк властите събират митинги в подкрепа на сепаратизма и немислимото за XXI век прекрояване на границите и държавите – да, те отчасти са заслужили това, което се случва по улиците им. Но същевременно те не участват във всичко това. Те, за съжаление, са само наблюдатели. Но страдат така, сякаш сами са си го изпросили.
Не знам дали отговорих изчерпателно на въпроса ви… Всеки президент затова е и избран от народа, за да спазва Конституцията на територията на цялата страна. И да изпълнява тази Конституция, в която е казано, че границите на Украйна са неделими.
– На страницата Ви във Фейсбук пише, че сте изучавал вокал в Киевската консерватория. Как стана това, какви кариерни перспективи имахте?
– Фейсбук интерпретира малко погрешно нещата. Не съм „учил вокал“, аз съм завършил Киевската консерватория. Тоест най-напред завърших Киевския педагогически институт „Михайло Драгоманов” (музикално-педагогически факултет) и през същата 90-та година влязох в Киевската консерватория. Завърших я през 96-та година. Кариерен ръст ли? Когато кандидатствах в консерваторията, вече работех в мъжка хорова капела, бях професионален артист. Ходил съм на гастроли, бяхме в Полша, в Белгия.
– А кога се преместихте в Щатите? Вече имате ли гражданство?
– Преди 12 години. Да, получих гражданство.
„ТЕКСТОВЕТЕ НА ПЕСНИТЕ ПИША ЗАД ВОЛАНА“
– За вокалната подготовка стана ясно. А кога смогвате да пишете текстовете за Вашите песни? На всички им е ясно, че работата на тираджията изисква постояна концентрация… Та кога става писането на текстовете?
– Става точно през работното ми време. Работата е напрегната, човек не принадлежи на себе си. Не можеш да спреш и да се поразходиш, имаш определено време, през което трябва да стигнеш от точка А до точка Б. И през цялото това време можеш само да си вършиш работата. 
Но точно това време ти е предостатъчно. И през това време не можеш да правиш нищо друго, освен да въртиш геврека. Пътищата тук… да кажа просто, че са добри – значи да обидя Америка. Пътищата тук са просто великолепни.
– Позволяват на човек да твори, така ли?
– Да. През цялото това време главата просто стои без работа. А тази глава преди това около 50 години се е занимавала с някакво творчество – четене, гледане на предавания, филми… Няколко години работих като водещ и звукорежисьор в едно местно украинско радио. Изобщо имах по-бурна дейност от сегашната.
– Е, с Вашия глас щеше да е грехота да не се пробвате в радиото.
– Благодаря. Пробвах се в продължение на 3 години – от 2004 до 2007. А след това дойде кризата, финансирането на радиото намаля и за да издържам някак семейството, ми се наложи да сменя работата.
Да се върна към започнатата тема: когато си свикнал главата ти да е заета с нещо вместо просто да си вторачен в пътя (а по американските пътища обикновено нищо не се случва, никой не те засича, не създава аварийни ситуации), изниква въпросът: с какво да се захвана?
Работя като тираджия вече трета година, преди това работех като шофьор, карах деца до училището, взимах ги от училището. Не много интересна работа, да ви кажа честно (усмихва се). Но откакто станах шофьор, изслушах много аудиокниги. За целия си живот сигурно не съм прочел толкова. Намирам ги в интернет, купувам ги или ги свалям.
– А откъде са инструменталите, които служат за основа на вашите песни?
– Много просто: инструменталите ги има в интернет в изцяло свободен достъп. Например музиката на песента „Моя Москва“ – официалния химн на Москва – я има на официалния сайт на града. В свободен достъп. Оттам и я взех.
– Аз, между другото, наскоро си направих жесток експеримент със себе си. Изгледах финалите на съветската „Песен на годината“ от 1971 до 76-та година. Това бяха времена, когато поп музиката на перестройката още я нямаше, а имаше патосна, абсолютно официозна съветска естрада. И въпреки високото ниво на авторите, понякога сериозно ми се гадеше… Разказвам всичко това, за да Ви питам: на Вас самия не Ви ли става гадно, когато пеете тези патосни хитове?
– Знаете ли, дори намирам удоволствие в това. Защото върху едновремешните асоциации наслагвам свой текст. При това се старая да оставя в песента някакъв малък фрагмент, който да напомня за първоначалния вариант. Например: „Широка… газопроводна тръба…“.
Или в тази песен има един прекрасен по своята наивност ред: „На тяхната маса никой не е излишен“ (смее се). Много ми се прииска там на тяхната маса да сложим нашия в кавички легитимен негодник, който избяга и се крие.
„АКО В ОБЩЕСТВОТО ЦАРИ БЛАГОПОЛУЧИЕ, НИКОЙ НЕ МИСЛИ ЗА СВЕТОВНИТЕ И МЕЖДУНАРОДНИ ПРОБЛЕМИ”
– Вадим, в Чикаго сигурно общувате с руснаци. Наистина ли сред тях има много хора, които живеят в Щатите, а симпатизират на Путин и казват: той действа правилно, Крим е наш, Донбас е наш и изобщо Украйна е наша? Срещал ли сте такива хора?
– Да, срещал съм. Но те не са чак толкова голям процент. Все пак мисля, че здравият разум трябва да взима връх.
А как ги срещам? Едни от тях са бивши познати, с които дълго време поддържах приятелски отношения. А сега ги прекъснах. Така, както скъсах отношенията с много роднини, които живеят в Ростовска и Калужска област…
– А те какво ви казват?
– Казват това, което от телевизора им говорят Кисельов и Соловьов. А тук, в Америка – това, което им внушава RussiaToday.
– А как редовите американци се отнасят към това, което се случва? Подозирам, че те слабо си преставят цялата ситуация и повече са съсредоточени върху себе си и върху регионите, където се намират техните военни…
– Ами те даже върху регионите, където се намират техните войски, особено не заострят вниманието си. Изобщо, ако обществото живее добре, по принцип никой не мисли за световните и международни проблеми. А обществото тук живее много добре, повярвайте ми. Тук много рядко можеш да срещнеш човек, който да се намира в много затруднено положение и да е много недоволен от живота. Животът тук е равен и спокоен. Затова хората тук наистина много малко се интересуват от международната политика и т. н.
Но тези, които мислят и се интересуват, в по-голямата си част подкрепят политиката на Америка и на Западна Европа. Дори ме учуди вниманието на някои хора към проблемите в Украйна. Тази пролет със съпругата ми почивахме в Мексико, и така се случи, че когато мексиканците видяха нашето украинско знаменце, започнаха да питат: какво, как?
Искаха да си изяснят същността на конфликта. Това беше през април, когато вече мина тоя референдум и аз не можех място да си намеря…
„ИЗКАРАНИТЕ ОТ КЛИПОВЕТЕ ПАРИ ЩЕ ДАРЯ НА УКРАИНСКАТА АРМИЯ И В ПОМОЩ НА ПОСТРАДАЛИТЕ“
– Правилно ли съм разбрал, че сте решил да направите платен канала, на който публикувате клиповете си?
– Не че съм решил, а вече го направих платен – през юли, след излизането на първия ми „Химн на антирашистите“. А иначе публикувам песните си още от април: арията на Княз Игор, народните песни. Бяха за приятелите ми и техните приятели. Но се събраха няколко стотин гледанията. А когато излезе „Химнът на антирашистите“ посещенията на сайта скочиха до стотици хиляди и хората започнаха да питат: Вадим, а защо да не направите канала си платен? Можете да получавате пари – от Google, от рекламата. Google транслира това по целия свят и в зависимост от това къде го гледа човек – той също вижда и реклама…
– Ужас! И в този момент на арената се появяват ватенките и започват: „Виждате ли я тая американска мутра, даже от войната прави пари!“.
– (Смее се) Ами честно да ви кажа, като бизнесмен хич ме няма. Никога не съм се занимавал със сериозен бизнес. Мислех си: „За какво ми е тоя платен канал, за какво ми е да вниквам във всичко това, да попълвам някакви документи?“ А после ми казаха: „Ами можеш да не си взимаш парите, можеш да ги дадеш за нещо!“.
Така направих канала платен. И се оказа, че хората са били прави – към края на септември – началото на октомври парите от рекламата в Google надхвърлиха хиляда долара. Цялата сума ще я дам за укрепването на отбраната на Украйна, за украинската армия и в помощ на пострадалите в зоната на АТО.
– Доброволците обикновено публикуват във Фейсбук къде предават парите и материалната помощ. Вие ще качите ли такава информация на страницата си?
– Непременно ще се отчета. Тук в Чикаго има много доброволчески организации, които се занимават с това.
– Не искате ли да запишете албум с песните си?
– Пак да кажа, че не съм никакъв бизнесмен, нито пък за продуцент ставам. Мога да седя, да гледам пътя и да подбирам за песните рими, които да съдържат някакви противоречия.
– Вадим, а каква музика обичате да слушате? На път, вкъщи?
– Главно класическа. Аз съм голям почитател на класиката, имам голяма фонотека с класическа музика. За щастие сега това е лесно и достъпно. Никога не съм обичал поп музиката. От съветската естрада мога да се сетя само няколко песни, които винаги съм харесвал. Но по принцип вкусовете ми са много необичайни за един тираджия (усмихва се).
– Имам чувството, че популярността на Вашите клипове Ви кара да се чувствате малко неуютно. Така ли е?
– Да, получавам много ласкателни отзиви и благодарствени писма. Казват, че с моето творчеството (или самодейност, както аз му казвам) оказвам подкрепа на хората. На мен всичко това, разбира се, ми е малко учудващо и странно. Честно казано, за мен това мое творчество не представлява такава ценност, че да му давам чак толкова висока оценка. Струва ми се, че всичко това е временно. И когато, дай Боже, скоро войната свърши и всичко това премине, хората ще погледнат на всичко това ретроспективно и ще кажат: „И какво толкова? Нищо особено. Напсувал Путин и това е…“.
– И какво от това, Вадим? Самите съотечественици на Путин казват: „Всяко нещо с времето си“. Вие тук и сега повдигате настроението на много хора. Нима това е малко?
– На мен просто ми се струва, че за това не се иска особен талант. Щом повдигам настроението – добре. Радвам се, че е така.
– А какво казва майка Ви за вашето творчество?
– Майка ми по принцип има малко консервативни възгледи и аз много се страхувах, че тя ще види първия ми клип. Но когато го видя, тя се засмя и каза, че написаното остава. И когато разбрах, че съм получил одобрението на майка ми, си отдъхнах (смее се).
– А съпругата?
– Съпругата ме подкрепя във всичко. Между другото, често ме питат: кой Ви пише текстовете, да не е съпругата? Аз отговарям: не, тя макар че е филолог, но е с английски и испански. Тя пише добра проза на руски. Но в моето творчество не ми помага.
– Изобщо ли не помага? – Понякога може да даде някакъв съвет. Например „Вадик, струва ми се, че тук е много рязко. Съвсем си прекалил“.
– А Вие какво ѝ отговаряте? – Казвам: „Не, нека да остане така“…
Превод от руски: Катерина Грънчарова
Снимките са от страницата на Вадим Дубовский във Фейсбук