Анатолий Иванов, (Захарич) разказва на страницата си в facebook за доброволческата дейност в зоната на АТО.
Tака, в миналото ми остават 30 пътувания. За една година от моето доброволчество нищо не съм писал, а днес се реших. Така или иначе вече няма смисъл да се крия…
Защо започнах да пътувам? Посто един път приятели ме помолиха за помощ на Майдана, а после – така и тръгнало…. Не мога да го зарежа. За една година не съм се приобщил към нито една доброволческа организация, към нито една партия, към никого. Сам съм си – „див“ доброволец. От начало сам, после с партньор. После се разделих с партньора. Сега нови партньори имам.
Как се пътува? Тежко и страшно. Всеки път е страшно. Когато не стрелят е още по-страшно. И е повече напрегнато.
Какво е най-тежкото? Това е, когато разбираш, че момчета, при които си идвал, вече ги няма между живите. Стоиш си в стаята и бършиш сълзите. Сигурно е от старостта… Страшно е всеки път, когато заминаваш от поредните, да разбираш, че можеш повече да не ги видиш. Но не за това исках да напиша.
Как пътуваме. Ами много лесно. Обикаляме и молим за помощ приятели, познати, кумуве. Много от тях се дърпат от мен. Или просто не ми вдигат телефона. Аз не им се сърдя. Когато съберем неща за кола с ремарке или микробус, тръгваме на път.
Къде пътуваме? При „изгубените“. Една година ми върви на „изгубените“. Дори със сигурност не знам, те как ме намират. По-нататък звучи като виц. При ВСИЧКИ положения идваме един или два пъти и там също пристига някаква телевизия. И започват да идват там и други доброволци. А при мен отново са „изгубени“, и аз отивам при тях. Мислих, край, няма повече „изгубени“. Да, ама – не, на 30 април, отново ме намериха. Сега за тях ще събирам.
Какво караме? Различни неща. Но не и скъпи. Ами нямам пари за тепловизор, нямам! За 5-ватов дизелов генератор помогнаха едни мили жени-бизнесменки, същите купиха 71 чифта панталони, които много навреме, към края на януари, закарахме в АТО. А също и приятели, познати, баби-пенсионерки, случайни хора, нашите хора зад граница, много хора! Дай им Боже на всички здраве! Не искам да наричам техните имена и фамилии, за да не навредя на някого, и за да не забравя някой…
Армията. Поемам отговорността да твърдя, че армията МНОГО се е променила. Станало е по добре за всички. Да, може да се лее мръсотия върху всички, но е факт, че е станало по-добре. От октомври войниците престанаха да гладуват, от декември започна да се появява поне някаква униформа, от сепрември не им карам бронижилети. За техника тук не искам да пиша – колкото по-натам, толкова ставаме ПО-СИЛНИ. Знам, видях.
Достатъчно ли дава държавата за армията? НЕ! Не е достачно! Но аз вярвам, че всичко ще бъде наред! Ако крачиш с големи крачки, ще си скъсаш гащите!
Сега за тенденциите в доброволчеството. Всичко е просто – колкото по-далеч, толкова по-трудно става! До невъзможност е станало трудно да просиш! Всички обедняват! Ако преди съм пътувал всяка седмица, сега нещата за пътуване събирам ТРИ седмици. Няма пари. Преди горивото в двете посоки излизаше 2500-3000 грн., сега 5000-6000 грн. Печално е. Препрочетох написаното… Няма да преправям нищо.
Защо пиша? Един мой гвардеец, когато започнах да му се оплаквам, че съм се изморил и не мога повече, ме попита просто ей така: „Захарич, ти си се изморил, аз съм се изморил, момчета ТАМ са се изморили, да спрем ли?“ Няма да стане, както съм пътувал, така пак ще пътувам както съм давал от семейния си бюджет 30%, така ще продължавам да давам! И когато ми се прииска да зарежа всичко, аз се сещам за онези трима момчета от 17-та от Троицкий, които са погребани след два месеца след гибелта им, сещам се за младеж, на който помагах, когато той беше в плен в Снежное, и слава на Бога сега е вкъщи, сещам се за нашите мили, красиви и успешни в мирния живот жени-доброволци, сещам се за баба Оля инвалид в количка, нейните пари изгаряха в джоба ми изпепеляваха душата ми. И някак си, незнайно от къде се появяват силите, аз отново спирам да се срамувам да прося пари, суха храна, сапуни и друго, друго, друго. И ето се събират неща за цял микробус и отново съм на път! И много не ми се иска да пътувам ТАМ! Аз много-много искам да няма необходимост да ходя там! Аз много искам тази война да свърши! Аз толкова много искам това, че утре, не – днес, отново ще събирам това, което на ТЯХ ТАМ им е необходимо, за да им го докарам колкото може по-бързо! И аз съм убеден, че с това аз също помагам за победата! Слава на Украйна!
Снимки: Анатолий Иванов
Бел. ред: Напомняме на нашите читатели, че фондация „Мати Украйна“ продължава да събира средствата за подпомагане на украинската армия (УА) и пострадалите от руска агресия в Украйна. Сметка в български лева на името на Сдружение на украинските организации в България (СУОБ) «Мати Украйна», БУЛСТАТ:176471600, гр. София, бул. «Сливница» №141-143, ет. 6 (неправителствено сдружение с идеална цел) IBAN: BG79UNCR70001522046600 BIC на банката: UNCRBGSF Банка : УНИКРЕДИТ БУЛБАНК Сметката се контролира както от СУОБ, така и от банката.