Точно преди 70 години, на 8 януари 1945 г., в СССР е прието правителствено постановление № 35 „Относно правния статут на специалните преселници“.
(Терминът, използван от сталинската администрация, е „спецпереселенцы“, което в най-общ смисъл означава „преселници със специален статут“ и се отнася за големи групи хора, предимно селяни, а впоследствие и цели етнически групи, принудително изселени или депортирани от сталинския режим. Терминът започва да се използва официално от юни 1930 г. – бел.прев.).
Не само отделни граждани на Страната на съветите, които според тогавашния режим не са достатъчно лоялни, но и цели народи, официално признати за „неблагонадеждни“, стават принудителни преселници през Втората световна война.
В ешелоните, които през май 1944 г. се отправят от Крим към отдалечените райони на Средна Азия и Сибир, се озовават както ръководители на Кримската АССР (Автономна съветска социалистическа република – б. ред.), така и обикновени граждани – кримските татари. Изведнъж всички те – ръководителите на автономията и нейното правителство, ръководителите на партизанското движение, жени, старци, деца – се превръщат във враг на съветската власт и „предатели на Родината“, стават една безлична маса, наречена „специални преселници“.
Към 5 септември 1944 г. в Отдела на НКВД на СССР, отговарящ за зоните със специално заселване, се водят на отчет 2 225 000 преселници, разселени на територията на шест съюзни и седем автономни републики. Работата на Отдела включва: „подпомагането на трудовото и битовото устройване на преселниците; оперативното им чекистко обслужване; регистрирането на специалните преселници и административния надзор в местата на разселване“.
При това правният статут на тези повече от два милиона души не е определен. Едва на 8 януари 1945 г. е прието постановление на Съвета на народните комисари, с което се регулира правния статут на принудителните преселници.
Първа точка от постановлението гласи: „Специалните преселници имат всички права на граждани на СССР с изключение на ограниченията, предвидени в настоящото Постановление“.
Според втора точка от постановлението, „всички трудоспособни специални преселници са длъжни да полагат общественополезен труд. За тази цел местните Съвети на народните депутати, съгласувано с органите на НКВД, да трудоустроят специалните преселници в селското стопанство, промишлеността, строителството, в стопански и кооперативни предприятия и учреждения. Специалните преселници да бъдат привличани под отговорност за нарушаване на трудовата дисциплина в съответствие с действащите закони“.
Нека отбележим, че според действащата тогава Конституция от 1936 година останалите граждани са имали правото на труд, а не задължението да се трудят („гражданите на СССР имат право на труд, тоест правото да имат гарантирана работа и заплащане за положения труд според количеството и качеството му“, се казва в Конституцията). Понятието „право“ предполага избор, а „задължението“ включва в себе си очевиден императивен смисъл.
Налице е безалтернативната теза, че „принудителните преселници са длъжни да полагат общественополезен труд“. И тя с абсолютна точност показва истинското отношение на властите към принудително изселените хора – като към работна сила, а не като към равни граждани. Следователно от юридическа гледна точка правителственото постановление от 8 януари 1945 г. влиза в явно противоречие с основния закон на държавата – Конституцията и съответно се превръща в антиконституционно решение.
В Постановлението са уредени ограничаването правото на придвижване и надзорно-контролиращите функции на т. нар. „специални комендатури” – административните органи на властта в зоните на принудително заселване:
„3. Специалните преселници нямат право без разрешението на коменданта на специалната комендатура на НКВД да напускат границите на района на заселване, за който дадената комендатура отговаря. Самоволното излизане извън границите на района на заселване, за който отговаря комендатурата, се разглежда като бягство и предвижда наказателна отговорност.
4. Специалните преселници – глави на семейства или заместващите ги лица – са длъжни в тридневен срок да уведомят специалната комендатура на НКВД за всяка промяна в състава на семействата им (раждане на дете, смърт на член на семейството, бягство и прочее).
5. Специалните преселници са длъжни строго да спазват установения режим и обществен ред в зоните на заселването им и да се подчиняват на всички разпореждания на специалните комендатури на НКВД. За нарушение на режима и обществения ред в зоните на заселване се налага административна глоба до 100 рубли или арест до 5 денонощия“.
Към момента на издаването на това постановление принудително изселените кримски татари вече са опитали в пълна степен всички „прелести“ на живота на новите места. За разлика от тези, които се настаняват в освободените от тях домове, депортираните никой не ги чака в местата за разселване. Никой не се интересува да им осигури поне най-необходимото за бита …
Принудително изселените кримски татари са изпратени на строителството на Фархадската ВЕЦ в Бекабад, в рудниците „Койташ“ в Самаркандска област и „Ташкент-Сталинугол“, в колхозите и совхозите на Ташкентска, Андижанска, Самаркандска и Кашкадаринска области. Повечето от тях са настанени в непригодни за живеене бараки, а в рудника „Койташ“ изобщо са оставени без покрив.
По данни на Отдела на НКВД на СССР, отговарящ за зоните със специално заселване, през ноември 1944 г. в зоните за заселване е имало 193 865 кримски татари, от които в Узбекистан – 151 136, в Марийската АССР – 8 597, в Казахската ССР – 4 286, а останалите са били разпределени „да бъдат използвани за работа“ в Молотовска (10 555), Кемеровска (6 743), Горковска (5 095), Свердловска (3 594), Ивановска (2 800) и Ярославска (1 059) области на РСФСР.
По-голямата част от мъжкото население по това време е в Червената армия. Директивите на НКВД на СССР от 16 ноември 1944 г. и 12 август 1945 г. категорично забраняват „демобилизираните от Червената армия чеченци, ингуши, карачаевци, балкарци да бъдат изпращани на територията на бившата Чечено-Ингушска ССР, бившата Карачаевска автономна област и на територията на бившата Кабардино-Балкарска АССР; калмики – на територията на бившата Калмицка АССР, Ростовска и Сталинградска области; кримски татари, кримски българи, гърци, арменци – на територията на бившата Кримска АССР“.
След завръщането си от фронта защитниците на Родината намират семействата си – ако изобщо ги намират – далеч от дома им, в местата за „специално заселване“ …
Необичайният климат, постоянният недостиг на храна, а често и липсата на покрив над главата водят до избухването сред кримските татари на епидемии от малария и стомашно-чревни разстройства фактически веднага след пристигането им на новите места. Според съобщение на Отдела на НКВД на СССР, отговарящ за зоните със специално заселване, към ноември 1944 г. от болести и изтощение в Узбекистан са умрели 10 105 принудително изселени кримчани, тоест около 7 % от депортираните. А това били едва първите месеци от депортацията…
Всички, които са оцелели през онези години, си спомнят, че те са били най-трудните. Разказите на очевидците на тези събития са почти еднакви, различни са само отделни подробности. Еднаквите неща са много – мъчителен непрекъснат глад, болести (малария, дизентерия, тиф), изнурителен труд и мъртъвци – във всяко семейство.
Ето само една от тези съдби.
Зелиха Пашиева е родена през 1918 г. в един от най-красивите райони на Крим – селцето Кучук-Узен в Алущинския район. През 1935 г. се омъжва за Осман Пашиев, вдигат комсомолска сватба. Мъжът й работи в селската пекарна. Живеят в голямо разбирателство. До началото на войната им се раждат четири деца.
В първите дни на войната мъжът й заминава на фронта, а Зелиха остава в родното селце с родителите и децата си. През 1942 г. мъжът й е освободен от армията поради контузия и се връща на село. На 2 юни 1942 г. немците разстрелват майката на Зелиха заради връзка с партизаните.
Едва възстановил се, Осман отива в партизанския отряд, а през 1943 г. Зелиха ражда момченце. Детето е на три дни, когато немците я отвеждат заедно с детето и я вкарват в затвора като жена на партизанин. Пъпчето на детето пада в затвора, спасяват ги като по чудо едва живи…
На 29 декември 1943 г. при претърсване на гората от фашистите Осман е убит.
А скоро след освобождението на Крим, на 18 май 1944 г., на разсъмване в къщата им нахлуват въоръжени съветски войници: „Веднага си събирайте багажа и излизайте на двора“. В паниката Зелиха си мисли, че ги водят на разстрел, не взима фактически нищо, пък и какво ли може да вземе за 15 минути – само децата и стария си баща.
Съселяните й казват: „Вас няма да ви пипнат, семейството ви вече пострада от немците“. Но… вместо това ги натоварват на камиони и ги закарват в Симферопол. Два дни Зелиха търси баща си на гарата. Товарят хората на ешелони, навсякъде се чуват плач и викове. Накрая локомотивът изсвирва, влаковата композиция потегля и те тръгват. Никой не знае къде ги карат.
Пътуват около три седмици. Хората започват да боледуват и да умират. Най-накрая пристигат в Узбекистан. Едва тогава Зелиха открива баща си. Настаняват ги в землянка, мръсна, без прозорци, откарват ги да работят на някакъв строеж. Хората започват да умират от непоносимата жега, глада, водата от канала. Скоро след това Зелиха се разболява, а децата й са отведени в сиропиталище. Малко по малко тя започва да се възстановява, но децата и баща й не издържат на тези условия.
Така в първите години на изгнанието си Зелиха загубва баща си и петте си деца и остава съвсем сама.
Имах възможността да прочета, запиша и изслушам много истории на депортирани. В тях са съдбите на хората – кои от кои по-страшни. И е невъзможно да свикнеш с това…
Гулнара Бекирова, кримски историк, член на украинския ПЕН клуб
Източник: ru.krymr.com
Снимки: ru.krymr.com