На 22 ноември 2014 г. украинците почетоха паметта на невинно загиналите по времето на Гладомора.
Четвъртата събота на месец ноември е определена от бившия президент Леонид Кучма за ден на паметта за жертвите на Гладомора и политическите репресии.
В този ден първите лица на държавата традиционно поднасят цветя и гърненца с житни класове, и запалват свещи пред паметника на жертвите на Гладомора в Киев.
Пак по стара традиция на тържествата присъстват представители на църковните конфесии в Украйна, но в панахидата, която се отслужва след официалната част в памет на невинно загиналите, владиките от Украинската православна църква (Московски патриархат) не участват. Причината, която те изтъкват за своето отсъствие от общата молитва е, че те не се молят заедно с „разколници“ (Украинска православна църква Киевски патриархат) и „униати“ (Украинска гръко-католическа църква).
Тази година предстоятелят на УПЦ МП заедно с още двама съпровождащи го митрополити напусна поминалните мероприятия веднага след приветствието си под викове „Позор!“, „Разкайте се“, „Засрамете се“, „Московският патриархат – пета колона на Русия в Украйна“, „Защо ваш митрополит е благословявал терориста Игор Плотницки (новоизбраният „президент“ на така наречената Луганска народна република)?“ …
От началото на руската агресия срещу Украйна авторитетът на УПЦ МП силно пострада. Много от украинците виждат в църквата, която до скоро имаше най-много енории в Украйна, едва ли не предателка на националните интереси. Събитията от последните седмици още повече засилват разочарованието от политиката, която провежда УПЦ и заплашват с нов разкол.
На 13 ноември 2014 г. в украинския град Ривне пет епископа от различни конфесии и двама представители на областната държавна администрация подписват „Меморандум за единна Украйна и единна Украинска местна православна църква“. Документът съдържа пет точки:
Меморандумът е подписан от двама епископи от Украинската православна церква (Московски патриархат) – митрополит Сарненски и Полиски Анатолий и митрополит Ривненски и Острозки Вартоломей, от УПЦ (Киевски патриархат) – от архиепископ Ривненски и острозки Иларион, от Украинската автокефална православна църква – от управляващия Ривненско-волинската и Таврийската УАПЦ митрополит Лвовски Макарий, а от Украинската греко-католическа църква – от епископа на Луцкия екзерхат Йосафат. От Ривненската държавна администрация подписите си поставят председателят на администрацията Сергий Рибачок и неговият заместник Олександър Савчук.
Идеята за този меморандум е на Сергий Рибачок. Членът на всеукраинското обединение „Свобода“ е назначен за губернатор (така най-често наричат в Украйна областните управители) на Ривненска област в началото на март тази година, а от май започва активно да готви почвата за обединение на църквите на местно ниво.
Противниците на меморандума (най вече сред йерарсите в УПЦ (МП)) говорят за политически натиск при подписването му и не са далеч от истината – Рибачок в продължение почти на 5 месеца „обработва“ епископите, но тласъкът към консолидация идва по-скоро „отдолу“ – само за септември 3 енории в Ривненска област обявяват, че искат да напуснат Московския патриархат и да преминат в Киевския. Причините, поради които вярващите желаят да се присъединят към „неканоничната“ църква на Киевския патриархат, са действително вопиющи – в едното село „московският“ поп е отказал да служи упокойни молитви за загиналите в АТО войници, в другото местният свещеник възхвалявал Путин и осъждал воюващите срещу руските агресори.
Киевският патриархат нарича такова доброволно преминаване от една юрисдикция в друга „преход“, Московският използва термина „завладяване“...
„Парадът на преходите“, както ги нарича сайтът „Религия в Украйна“, наистина впечатлява – от началото на руската агресия в Украйна все повече стават енориите, които осъждат политиката на РФ в страната и не желаят да зависят от Москва. Географията на „несъгласните“ обхваща Буковина, Волин, Ривненшчина, Тернопилска , Киевска, Херсонска, Виницка области…
Приемането на Ривненския меморандум до последния момент виси на косъм. На 10 ноември архиепископ Иларион от УПЦ КП излиза с обръщение към „братята и сестрите от Ривненската епархия на УПЦ МП „да не се унижават и да наричат вярващите от КП „разколници“, а църквата им „безблагодатна“.
„Помнете, че за всяка неправдива дума всички ние ще даваме отговор на Божия съд“, – предупреждава владиката.
„Общата беда ни обедини независимо от възрастта, професията, политическите и религиозните предпочитания – ние както никога се почувствахме патриоти на своята Родина, разбрахме колко ни е скъпа Украйна. Именно заради това, точно сега всички православни християни в нашата държава също трябва да се обединят в обща молитва за победата на нашата армия, за щастливото завръщане на войните и доброто бъдеще на Украйна, като при това забравим всички взаимни обиди. Но вместо това наблюдаваме неразбирателство, конфликтни сблъсъци между общностите на Московския и Киевския патриархати, които понякога прерастват в бой, което се харесва само на врага на човешкия род – на дявола.“, – с горчивина споделя митрополит Иларион. И призовава за „започване на конструктивен диалог за създаването в Украйна на единна поместна православна църква. Това най-напред го изисква нашият набожен украински народ, който достатъчно вече се настрада от разделението и религиозната вражда, и иска в Украйна да има мир, разбирателство, взаимно разбирателство, братска любов и Единна украинска поместна православна църква.“
Неизвестно какви аргументи използва ривненският губернатор Рибачок, за да събере все пак епископите, но например петата точка от меморандума е включена в последния момент, заради което дори отлагат подписването с час и половина. Ако четвъртата точка явно е приета във варианта на УПЦ МП, то тук вече прозира „ръката“ на Киевския патриархат – в потекста ясно се разбира, че ако дадена религиозна община е гласувала за преминаване под юрисдикцията на друга конфесия, този избор да бъде уважен и в такъв случай да не се спекулира с понятието „завладяване“.
Веднага след подписването на меморандума митрополит Вартоломей споделя, че „това е голямо историческо събитие, което се получи не много лесно… Украйна вече 23 години е независима държава и пътят към това беше много труден… Ние не знаем дали от подписването на меморандума ще получим някакъв хубав резултат, но ние имахме благи намерения: ние искаме в Украйна да има единна православна църква. От сега ще прилагаме усилия да създадем тази Украинска поместна църква, а това е не лека и важна задача. А за това е нужно да се прилагат усилия не само от архиереите и областната администрация, но и от всички жители на областта“.
Сарненският митрополит Анатолий в коментар пред сайта „Православие в Украйна“ изразява своите надежди, че този документ ще умиротвори ситуацията в Ривненшчина, а също така очаква, че всички желаещи ще се обединят в единна каноническа православна църква съгласно каноническото право, постановленията на Вселенските събори и апостолските правила. Митрополитът очаква, че ще бъде сложен край на „разпалването на враждата между религиите, завладяването на православните храмове на една конфесия от друга. А също че политическите партии, техните последователи и органите на местната власт на областно, районно и селищно ниво няма да провокират разбойническо завладяване на храмове.“
Същият ден ривненският губернатор подписва още един документ – собствената си оставка. След окончателното обявяване на резултатите от парламентарните избори, на които ВО „Свобода“ не набира достатъчно гласове за влизане в Радата, партията решава да излезе от изпълнителната власт и нейните двама министри, един вице-премиер, трима председатели на областни администрации и няколко десетки председатели на районни администрации подават оставка. До назначаването на нови кадри, старите продължават да работят и Сергий Рибачок не губи време – още на следващия ден след подписването разпраща текста на Меморандума до всички губернатори с молба да подкрепят инициативата.
Всички замират в очакване каква ще бъде реакцията на предстоятеля на УПЦ МП, тъй като предишния ден митрополит Вартоломей заявява, че нито в Киев, нито в Москва знаят за меморандума и подписването му е негова собствена инициатива.
Коментарът на новия завеждащ на синодалния информационен отдел епископ Климент (Вечеря), заменил на поста проукраинския свещеник Георгия (Коваленко), не се бави и на 14 ноември вече е публикуван на официалния сайт на УПЦ МП. Основните моменти: „търсенето на църковното единство трябва да преминава в условията на обществена консолидация на всички представители на вярващата украинска общност и на основата на църковните канони, с които поместните православни църкви от незапомнени времена определят принципите на църковното управление.
Съборът на епископите на УПЦ, който тази година се събра в Киев, едногласно подкрепи стремежа на нашия народ към църковен мир и съхраняване на териториалната цялостност на Украйна. Реализацията на този стремеж трябва да свидетелства за обединението на всички вярващи хора на всички терени на нашето Отечество и затова не може да бъде инициатива на епископите само от една административна област, които не са имали благословение за това от висшето свещеничество. В противен случай подобни меморандуми няма да отразят позицията на цялата многомилионна Украинска православна църква като част от Вселенското православие и затова ще има изключително декларативен характер.“
Следват обвинения в адрес на УПЦ КП, споменат в коментара като „така наречения“, в рейдерско завладяване на храмове, обиди и побоища, и в използване на административен ресурс за осъществяването на своята „агресия“.
„Трябва да отбележим – продължава епископ Климент – че православните епископи от Ривненшчина, които са подписали меморандума заедно с представителите на властта и с други религиозни конфесии, като осъзнават Евангелското учение на Христовата църква, добре знаят, че в украинската държава от векове съществува Единна, Свята, Съборна и Апостолска украинска православна църква, която не трябва да се създава. Тази църква извършва своята благодатна мисия като обединява милиони граждани на Украйна. Провокациите и агресията срещу нея са действия на вражите сили, които желаят да разклатят гражданския мир в западна Украйна, когато се лее кръв на изток. Подбудителството към такива провокации от разколниците в Киевския патриархат е проява на предателство към украинския народ.“
Тук е мястото да отбележим, че още през февруари в УПЦ МП е създадена комисия за водене на диалог с КП с цел да се преодолеят противоречията и да се подготви почва за създаването на единна православна украинска църква. До сега комисията не е провела нито една официална среща, за което звучат обвинения и от двете страни.
След такова изявление на синодалния спикер не остават съмнения, че съдбата на Ривненския меморандум е предрешен. Киевският патриархат предупреждава, че епископите Вартоломей и Анатолий са подложени на натиск да отзоват подписите си. На 17 ноември те са извикани в Киев, а на 19 ноември на сайтовете на двете епархии митрополитите публикуват заявления, че отзовават подписите си под меморандума.
Митрополит Вартоломей обяснява своята постъпка с нарушаването на точка №4 на меморандума – „привържениците на УПЦ КП, грубо нарушавайки точка №4 на меморандума, в който се говори за спиране на завземането на православни храмове, три дни след подписването на меморандума, а именно на 16 ноември направиха нов опит да завладеят храмовете в селата Птича, Дубенски район и Бадивка, Острозки район. Провокациите от страна на УПЦ КП не спират… Въз основа на гореизложеното аз отзовавам своя подпис под меморандума, като документ, който не донесе мир и стабилност на православните вярващи в Ривненшчина.“
Няколко часа по-късно се появява и обръщението на владика Анатолий: „След като се запознах със заявлението на управляващия Ривненско-острозската епархия на УПЦ на негово високопреосвещенство Вартоломей…разделям неговото безпокойство … като проявявам братска солидарност отзовавам своя подпис под меморандума.“
От заявленията на двамата свещенослужители не става ясно защо те не са се обърнали към другите подписали меморандума, не са свикали комисия, която според условията на документа би трябвало да разрешава подобни казуси. Измисленият повод, заедно с многочислените обръщения на възмутени християни, които се споменават и в коментара на епископ Климент е трябвало да придадат на заявленията на владиците повече убедителност. Още повече, че Ривненската епархия на УПЦ КП заявява, че „… никакви провокации, с които да сме нарушили 4 точка на меморандума от страна на Ривненската епархия на УПЦ КП нито на 15, нито на 16 ноември не е имало и до днешен ден няма. Нещо повече – в голяма степен благодарение на посредническото участие на благочинния на парафията в Дубенския район протойерей Игор Загребелний и духовенството на Ривненската епархия на УПЦ КП на 16 ноември в село Птича, Дубенски район се получи да избегнем разпалването на междуконфесионална вражда. Това могат да го потвърдят както поддръжниците на Киевския , така и на Московския патриархат.“
Ден преди това президентът Порошенко подписва указ за уволняването на ривненския губернатор Рибачок (а също и на другите двама губернатори-свободивци), което неосведомените за доброволната оставка приемат като наказание за инициативата.
На 20 ноември Украинската гръко-католическа църква заявява, че свещеникът от УКГЦ, който е присъствал на подписването не е имал пълномощия да подписва текст, несъгласуван с висшата църковна власт, за което му е направено канонично предупреждение, а самият подпис трябва да се счита за недействителен. Така Ривненският меморандум, който трябваше да сложи началото на обединението на църквите в Украйна, фактически просъществува по-малко от една седмица.
За скандалите около Ривненския меморандум и последствията от него според богослови, религиозни изследователи и журналисти можете да прочетете в следващия обзор на украинските СМИ:
Известният религиозен изследовател, доктор на философските науки и дякон в една от църквите на Московския патриархат – Юрий Черноморец коментира подписването на меморандума пред сайта „Религия в Украйна“ : „Владика Вартоломей от УПЦ в своята епархия имаше и има най-много проблеми с енориите, които желаят да преминат в Киевския патриархат. Дори самата енория да няма желание, то населението на тези села и градчета, където се намира енорията, има. За владиката ситуацията е катастрофална, тъй като той не се е занимавал със сплотяването на клира и миряните в своята епархия, той така и не стана духовен лидер. Проблемите, които хората на тези места имат най-малко го интересуваха. Разбира се той не е най-лошият архиерей от УПЦ и затова може би заслужава званието митрополит, което му даде блаженият митрополит Онуфрий след качването си на престола. Но ако сравним със ситуацията в съседната епархия, то всичко става очевидно. Аз не мога да идеализирам митрополит Антолий Сарненски (вторият подписал се от УПЦ МП – бел. УД), той има много недостатъци. Но неговата епархия се държи здраво и атомна бомба не може да я дестабилизира. В същото време митрополит Анатолий е бил очевидно заинтересуван в появата на някакви стъпки за начало на преговорен процес. Преди време, когато в края на февруари тази година в Синода се формираше комисия на УПЦ, която да води преговори с УПЦ КП, то неголяма група млади епископи, оглавявана от митрополит Олександър (Драбинко), желаеше да предложи Анатолий в състава на комисията, а също искаше той да оглави тази комисия. Консерваторите не чуха това. Амбициите останаха.“
Юрий Черноморец разкрива, че на последните избори за нов предстоятел на църквата кандидатът, когото богословът свързва с групата около митрополит Олександър – Симеон, получава 9 гласа от общо 74 присъстващи на Събора. Черноморец счита, че вече може да се говори за своеобразна „партия“ и когато тя събере повече от 20 архиерея, то тогава ще може да започне собствен голям проект, чийто участници ще се позиционират като наследници на политиката на покойния митрополит Володимир, а всички, които не бъдат съгласни, ще бъдат обявени за предатели на курса на покойния предстоятел.
На твърдението, че след избирането на митрополит Онуфрий за предстоятел на УПЦ МП все по-често звучат обвинения, че църквата е твърде „промосковска“, богословът отговаря: „да, вече се е сформирало такова впечатление в обществото. Казваме, че сме патриоти на Украйна и почти нищо не правим. Не се върши никаква работа нито за национално примирение, нито за примирение между народите. Опитваме се да не разгневим Москва. И се опитваме да съответстваме на образа на неутрална църква, който ни е наложен от Москва. Но неутралитет, както го разбира Москва, това не е неутралитет в Украйна. Този неутралитет хиляди пъти е бил нарушаван. Тази седмица на териториите на ДНР и ЛНР от молитвените домове и храмове бяха изгонени вече тези протестанти, които декларираха лоялност към тези образувания…Но те не само изгонват от молитвените домове. Отнемат колите, апартаментите, убиват. Каква неутралност може да има тук? Трябва да се протестира срещу такива явления. Най-напред трябва да протестират православните, защото тези, които извършват насилие, се прикриват с православието, дори ако не са влизали в храм нито веднъж. Ако мълчим, тогава православието ще бъде дискредитирано като цяло и никой вече няма да прави нищо, защото ние сме мълчали.
УПЦ не винаги мълчи. Има отделни протести срещу насилието на изток, но това е изключително малко. Нужна е по-прохристиянска, по-хуманистична позиция.“
Професор Черноморец разкрива още подробности от „кухнята“ на УПЦ: „Много от така наречените украинофили не са нито националисти, нито големи патриоти. Но те са хора със здрав разум, които се придържат към очевидните положения в Евангелието, преданията, каноните. А консерваторите, включително и проруските, се придържат към „преданията на старците“ (Мк. 7:1-13). Има политично мотивирани, примитивни интерпретации на православното християнство, с които са свикнали и към които се придържат. И заради това са готови дори да се откажат от Евангелието, от преданията, от каноните. Това е такава болест на новото старообрядство. Тя дори може да доведе до историческа смърт на православието като конфесия за едно-две поколения.“
Юрий Черноморец коментира и изявлението на епископ Климент, в което се казва, че предпоставка за обединението трябва да бъде не само придържането към каноничния ред, но и общественият консенсус – „не само УПЦ се придържа към позицията, че обединението на украинското православие трябва да се извърши на основата на каноните. На 11 март 2014 г. Архийерейският събор на УПЦ КП недвусмислено заяви: обединението ще се извършва „на основата на каноните и на свещеното предание“.
После все пак те публикуваха обновена версия, където има такава формулировка: „на основата на каноните и православната традиция“. Очевидно е трудно да се обяви, че традицията за самопровъзгласяването е част от преданието. Но като цяло позицията на УПЦ КП е здрава, те са готови да говорят в канонично поле, защото на тяхна страна е 34 апостолско правило, норма на каноните, че църковните граници трябва да следват държавните.
Патриарх Кирил (предстоятелят на Руската православна църква – бел. УД) на този общ принцип противопоставя частен случай от не много ясен запис в грамота за статута на РПЦ, която трябва да владее всички “ северни страни“ и казва, че това означава на север от Византия. Но може би на север от територията на Константинополския патриархат, която е включвала и Киев, и Вилнюс? И изобщо – отделна грамота не може да има по-голяма сила от каноническия принцип, от аксиомата, съгласно която във всяка държава по древна православна традиция трябва да има една църква със свой предстоятел.
Има още една аксиома, че църковните граници следват държавните и следователно след като Украйна придобива независимост със своята хилядолетна прославна традиция и непрекъсната славна история на Киевската митрополия би трябвало да стане автокефална църква. Ясно, че това е църква за всички, а не само за етническите украинци или съзнателните патриоти. УПЦ КП се съгласява, че това е църква и за руснаците, и дори за „ватниците“ – нека да получават здраво учение и най-накрая да приемат своя ближен като ближен и да не се опитват всичко да унифицират…
Относно консенсуса – … абсолютен обществен консенсус няма, но поместните църкви съществуват и не изчезват заради различията, които винаги съществуват в обществото…Относителен консенсус е фиксиран в конституцията. Авторите на ривненския меморандум тъкмо са стигнали до съгласие на основата на консенсус относително украинската конституция… Но ако някой не признава Конституцията, то, както е казал класикът на философията на правото Келзен, той има най-голямото право на човека – правото да емигрира в страна, чийто конституция той признава…
Владика Климент би трябвало да обърне внимание на резултатите от последните президентски и парламентарни избори, които свидетелстват за високо ниво на обществен консенсус относно общия политически курс на Украйна…освен това владика Климент трябва да си припомни, че има обществена консолидация на вярващите, особено на нивото на Всеукраинския съвет на църквите и религиозните организации. Ако той отрича този факт, то тогава може да се сваля УПЦ от регистрация и да се обявяви нейната смяна с РПЦ в Украйна. „
Говорителят на РПЦ Владимир Легойда вижда в меморандума потвърждение за „крайно тежкото положение, в което сега се намират епархиите и верните чеда на каноническото православие в западна Украйна. Съвършено очевидно е, че подобни документи се подписват под много силен политически натиск“ . В интервю пред РИА Новости той коментира и подписването на меморандума от страна на гръко-католическия епископ Йосафат – „ако гръко-католиците декларират, че е необходимо да се създаде единна поместна църква с тяхно участие, то очевидно преди всичко те трябва да заявят, че прекратяват всякакво литургическо и канонично общуване със Светия престол, трябва да спрат да поминават римския папа на своите богослужения. Иначе е съвършено неясно тяхното участие в този процес. Това е канонична безмислица, абсурд.“
Юрий Черноморец не е съгласен с мисълта на Легойда – „ако се придържаме към тази логика, то преди да обединяваме киевската църква, ние трябва да скъсаме с всички и УПЦ трябва да скъса с Москва. Именно това постоянно изисква Филарет. Между другото в интервю за списание „Страна“ патриарх Филарет обещава да си подаде оставката, ако УПЦ скъса с Москва на собствен поместен или архийерейски събор. Така или иначе УГКЦ не се възползва от разделенията сред православните, но се опитва поне да бъде полезна за процесите на междуправославното сближаване в Украйна. Ако до края на живота на нашето поколение бъде достигнато съпричастие на католици и православни, то проблемите на УГКЦ изобщо ще изчезнат… УГКЦ винаги се е придържала и продължава да се придържа към миротворческа позиция, но нея я демонизират… УГКЦ осъжда всички страшни идеологии от миналото столетие, включително фашизма и радикалния национализъм… И сега УГКЦ само печели от това, че РПЦ я направи обект на критиките.“
В края на интервюто Черноморец разкрива своето виждане за бъдещето на УПЦ – „Ако още малко православието се съхрани в духа на московското шаблонно противопоставяне на всички, то УПЦ ще стане чужда за Украйна. Разбира се, може да храним надежда, че икономическата криза ще доведе хората до антиевропейска ориентация. Но, извинявайте, в условията на агресия няма вече да има никаква проруска вълна. Затова УПЦ би трябвало малко да си спомни за реализма и да бъде със своя народ, а не със своите проруски радикали. Защото тези радикали все едно са малцинство и все едно те имат само минало , но не и бъдеще. Ако сега УПЦ стане като Комунистическата партия на Украйна, то нея я очаква съдбата на комунистите… Обществените настроения се изменят. Ръководството на УПЦ чува „отдолу“ само това, което иска да чуе. Затова чува „недоволството“ по повод подписването на Ривненския меморандум, а възмущението по повод на своята пасивност – не чува. Това е грешка. Преди революцията през 1917 г. РПЦ не чувало нищо, освен това, което искало да чуе. Дори не е чувала собствените си епископи. И как е завършило всичко това? С трагедия за стотици милиони хора. И кръвта на новомъчениците няма да измие отговорността на тези деятели за собствената им позиция или за отсъствието на такава. Следователно дошло е времето да следваме Евангелието, преданието, каноните. Дошло е време за активност. Вие не сте съгласни с Ривненския меморандум? Добре, но къде са вашите предложения? Ривненският меморандум е провокация на малцинството? Добре, но къде е позицията на болшинството? На всички въпроси трябва да се отговори и не с недомлъвки, а със собствени проекти и собствени дела.“
В статията си за украинския вестник „Ден“ дяконът от УПЦ и професор по историческо богословие Павло Гарилюк разказва как са се създавали местните църкви през 19 и 20 век и предупреждава за заплахите, които очакват Ривненския меморандум.
„Коментирайки меморандума, митрополит Вартоломей по-специално отбелязва, че много важни инициативи в историята на Църквата са идвали отдолу. Наистина, ако говорим за създаването на поместни църкви през 19 и 20 столетия, то повечето от тях отначало за провъзгласили своята автономия без да получат благословението на „Майката“-Църква. Описвайки този исторически процес митрополит Иларион (Алфеев) в своята неотдавнашна лекция в Свято-Владимирската семинария, съобщи следващите факти: „Руската църква става de facto автокефална през 1448 г., когато Московският митрополит е избран без съгласието на Константинополския патриарх (който по онова време е бил в съюз с Рим). Но източните патриарси признават нейната автокефалия чак през 1589-1593 г. Задръжките между провъзгласяването на автокефалия и нейното признаване от Константинополския патриарх са продължавали от 20 до 70 години. Така Еладската църква провъзгласява автокефалия през 1833 г., но е била призната като такава от Константинопол чак през 1850 г. Църквата на Сърбия възобновява автокефалията си през 1832 г., но е била призната чак през 1879 г. Църквата на Румъния декларира автокефалия през 1865 г., но е била призната през 1885 г. Църквата на България я провъзгласява през 1872 (всъщност през 1872 Константинопол обявява българската църква за схизматична, а през 1870 г. е създадена Българската екзархия – бел. УД), но получава „Томос“ от Константинополския патриарх чак през 1945 г. Албанската църква я провъзгласява през 1922 г., но е призната през 1937 р.“
Трябва да се отбележи, че пътят към единна поместна църква за много страни е бил изпълнен с трудности, войни и страдания, но те са преминали този път, изпълнявайки думите на Христос: «Да бъдат всички едно: както ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“ (Евангелие от Иоана 17: 21). Тези думи, с които Христос се е обърнал най-напред към апостолите, са предпоставка за църковно обединение на всички нива: енорийско, поместно и вселенско.
За украинската поместна православна църква такава начална точка ще бъде Ривненският събор от 13 ноември 2014 г. До това събиране авторитетните представители от различни християнски конфесии в Украйна са подписвали взаимни договори, но те са били най-вече за сътрудничество в социалната сфера. Освен това на различни конференции и други публични срещи, а също в пресата и СМИ, да не говорим за частни разговори, вярващите в Украйна постоянно са изразявали своята надежда, че украинските църкви ще се обединят.
Отличителната черта на Ривненския меморандум е, че за пръв път в най-новата история на Украйна авторитетни църковни лидери от една област в Украйна пряко са се изказали за църковно единство, като са изразили също желанието на повечето вярващи и по никакъв начин при това не са нарушили (потенциално) желанията на протестиращото малцинство.
Лесно е да се предвиди, че много скоро ще се посипят протести и заплахи по адрес на тези, които са подписали меморандума (статията е писана преди да стане ясно, че трима от подписалите се отзовават своите подписи – бел. УД): върху епископите от УПЦ МП по всякакъв начин ще бъде оказван политически натиск, в пресата ще се появят опити да дискредитират техните мотиви, ще ги подозират във властолюбие и користолюбие, а църковните адвокати ще „разстрелват“ меморандума от автомата на „църковните канони“ — подходящи и неподходящи, каквито им попаднат под ръка, за да оправдаят църковната вражда.
Авторите на меморандума прекрасно осъзнават, че в резултат на техните действия може да има тайни или открити репресии, възможно е уволнение «на покой», а в най-лошия случай – дори заплахи за физическа разправа. Осъзнавали са, но все пак са подписали, управлявани от съзнанието, че църковното единство и мирът в Украйна са желани от самия Христос, а заедно с Христос и от нашия многострадален народ.
В думите в меморандума има някаква невероятна, нехарактерна за нашето време простото и ясност: единството на поместната църква в Украйна е от Бога, а всякакви вражби, ненавист до ближния, насилството и злобата – не са от Бога. И край. Повече няма никакви „вторични“ желания. Няма желания да се прекроят епархиите. Дори обратното, има пряка забрана на всички „агресивни“ действия към парафиите. Няма страстно оклеветяване на едните („разколници“) за сметка на възвеличаването на други („законна църква“). Всичко е наречено със своите имена: агресията на Русия се осъжда абсолютно недвусмислено, без лицемерно избягване на темата с разсъждения за „разумния труд“ и монашеската дисциплина.
За да може меморандумът да донесе плодовете на църковното единство, е желателно да се изпратят копия на този документ до общините на всички православни и гръко-католически енории в Украйна, включително Крим и Донбас. Необходимо е също да започне по-интензивно и по-съзнателно всецърковно обсъждане на процеса на създаване на единна поместна църква в Украйна, без да се чакат сигнали и „благословения“ отгоре, от предстоятели и държавни власти.
Този процес трябва да върви едновременно в различни направления: на всички църковни богослужения трябва да се въведе ектения за „връщане и укрепване на единството на всички православни църкви в Украйна“; с енориашите трябва да се проведе беседа за това, че църковното единство е една от централните евангелистки истини, която също е закрепена в Символ верую; необходимо е да се създаде дружество на защитниците на църковното единство, целта на което е да създаде благоприятни условия за подписването на аналогични меморандуми и в другите епархии. При това способите за достигане на единството трябва също сурово да съответстват на евангелистките заповеди за любов към ближния, както и самата цел на единството.
Подчертавам, че този процес отначало трябва да бъде решен поместно, вътрешно: би било голяма грешка на този етап да се правят обръщения към предстоятелите на други поместни църкви. Както е известно, подобни обръщения са правени до сега нееднократно и без необходимите резултати. Например на симпозиума в Торонто през май 2014 г. представителите от всички украински традиционни православни църкви публично се обърнаха до Константинополския патриархат с молба да обедини църквите в Украйна, но отговор на нашата молба така и не дойде от патриарх Вартоломей. За съжаление, Константинопол в дадената ситуация много се страхува от гнева на Москва. Както показва опитът на Гърция, Сърбия, Румъния, Албания, България и други страни, отговорът често трябва да се чака с десетилетия. Въпреки дългото чакане положителният отговор все пак идва, тъй като той е бил отговор на църковното ръководство на желанието за единство на православния народ. Има основателни причини да се счита, че подобен демократичен църковен опит ще бъде успешен в Украйна.
През пролетта на 2016 г. в Константинопол трябва да се проведе общоправославен събор. Ако въпросът за създаване на единна поместна украинска православна църква не бъде решен до събора, тогава е необходимо да се приложат всички усилия въпросът да бъде поставен за обсъждане на събора. Ако очакваното съединение на повечето вярващи се състои и в случай, че към тях се присъединят и гръко-католиците, то обединената по този начин Украинска православна църква ще стане най-голямата поместна църква в света по число енории.“
В колонката за сайта на „Украинска правда“ украинският журналист Виктор Трегубов разсъждава за съдбата на УПЦ МП след Ривненския меморандум:
„Днес се определя бъдещето на украинското православие. За последните месеци в църковния живот на Украйна се случиха наведнъж няколко знакови събития. Основно касаещи измененията в равновесието между Украинските православни църкви на Киевския и Московския партиархати.
Последният се разтърсва. Причините са очевидни: животът няма да бъде такъв, с какъвто е свикнал, а ще става по-труден.
Съхраняването на вътрешното единство и единството с Московския патриархат е било възможно само докато за енориашите, свещениците и епископите националният въпрос не е играл особена роля, а конфликтът на „Руския мир“ с Украйна се е развивал в идейно-полемическо, а не военно направление.
Сега вече няма да се получи така. УПК МП е идеологично разделена: една нейна част активно се придържа към проруски позиции, като подкрепя ЛНР и ДНР.
За другата част „не искаме да поминаваме Московския патриарх“ е вече принципиален въпрос. И „буферът“ между тези части във вид на множество неутрални свещеници и миряни става все по-малък. Трябва да се приема решение.
Неотдавнашните избори за предстоятел на РПЦ (авторът има предвид „на УПЦ МП“ – бел. УД) показаха: никой не иска да приема решения. Беше избрана стратегията „двадесет години спокойно преживяхме този конфликт и сега ще го преживеем“, въплътена от митрополит Онуфрий – монах, молитвеник и човек, който принципиално се дистанцира от политично-идеологическите разногласия…
Все едно искат да кажат: тук при нас „няма нито елин, нито юдей“, ние тук сме за всичко добро и против всичко лошо.
Но не се получи.
В едните райони екстремистите направо завземат храмовете на Киевския патриархат и на другите църкви и ги предават на УПЦ МП. Те от подаръците се отказват и храмовете стават складове.
На други места енориашите все по-настойчиво се интересуват у свещениците докога в храма ще звучи името на патриарх Кирил – апологета и един от разработчиците на концепцията за „Руския мир“, под знамената на който сега убиват децата на тези енориаши.
А трети енории изобщо сменят юрисдикцията и преминават в Киевския патриархат. Понякога със свещеника, понякога без, понякога с голям шум, понякога достатъчно тихо. На четвърти места свещениците, а понякога и епископите решават да се изкажат все пак за политиката и подкрепят направо противоположната позиция. Това не е такава ситуация, която може спокойно да се преживее.
Ярко потвърждение са събитията от последната седмица.
Първото от тях – преходът в Киевския патриархат на общината в село Бутин, Тернопилшчина.
Тук въпросът не е в самия преход – в последно време той не е нито първият, нито десетият. А в това до колко цивилизовано можаха да го оформят. Предишните конфликти завършваха с изясняване кои са енориашите в населеното място – в енорията, а кои са неизвестно какви, а московският патриархат на свой ред обвиняваше киевските си събратя в храмово „рейдерство“.
В този случай беше проведено допитване до селяните със събиране на подписи, а резултатите бяха публикувани в местните СМИ. След това става вече сложно да се заявява, че има незаконно отнемане или мошеничество – селото не е голямо, подписите леко могат да се проверят.
Ако в колебаещите се енории вземат такава тактика на въоръжение, то преходите могат да преминат много по-лесно, отколкото изглеждаше преди.
Второ – отвореното писмо на общината на Димитриевския храм на волинското сели Вишнив до предстоятеля на УПЦ МП митрополит Онуфрий (тук можете да го прочетете на руски – бел. УД). не жалете време, прочетете го. Това е демарш. Но демарш искрен, открит, наболял.
Това е позицията на много от енориашите на МП, които са принудени от собствената си църква да изпитват криза на идентичността, да се разкъсват между църковното и националното самосъзнание. Тук има и отказ да се обвинява Киевския патриархат за преходите на енориите, и нежелание да имат нещо общо с патриарх Кирил, и невъзприемане на опитите да се противопоставят „бездуховният Запад“ и „светата Рус“, и критика за мълчанието на йерарсите от УПЦ, когато страната вика от болка.
Това е пряк призив към висшите йерарси на УПЦ да осъдят терористите, да подкрепят кримските татари и да се възстанови редът в своя дом.
Накрая в писмото има ключов абзац:
„Ние помним, че през ноември 1991-а година волята на по-голямата част от йерарсите, клира, монасите и миряните, които представляваха Събора на УПЦ беше да се измоли у Московската патриаршия даряване на автокефалия. Молим Ваше Блаженство да помогне молбата за даруване на цялостна самостоятелност на нашата църква да бъде разгледано от Московския патриархат, а при нужда и от Вселенския патриархат, колкото се може по-бързо.“
Ще се спрем на много важното уточнение за Вселенския патриархат.
За пръв път свещеници от Московския патриархат публично заявяват за възможността да се реши въпросът за поместна църква, без да се пита Москва.
Такава възможност действително съществува и съответства на каноническото право: предаването на Киевската митрополия от Вселенския патриархат на Московския при много спорни обстоятелства дори и сега се отрича от самия Вселенски патриархат.
Значи теоретично украинският Синод има възможност да се обърне за томос за автокефалия (указ за предоставяне на независисмост) не само към Москва, но и към Константинопол. Или дори дори да започне да поминава Константинополския патриарх вместо Московския – въпреки че за такава крачка още не се говори.
Писмото е написано от обикновен селски поп на име Игор Григоля, но много скоро под него започват да се появяват подписите и на други свещеници, известни църковни публицисти. Твърде точно той е изразил очакванията на всички тях.
Писмото не остава без внимание. Но за сега остава без реакция.
Трето важно събитие – съвместното заседание на епископите на три църкви (всъщност на четири – бел. УД), което премина тези дни в Ривне…
При положение, че едва ли може да се разчита на някакво сближение на православните църкви с УГКЦ (заради канонически противоречия), а УАПЦ сега преживява не най-добрите си времена.
Най-вече е интересно присъствието на една маса на двама архийереи от Московския патриархат и един от Киевския. И ако митрополит Анатолий е считан по-скоро за либерал, то митрополит Вартоломей, напротив, е считан за консерватор. Но той също дойде на срещата.
И подписа заключителния меморандум. В който еднодушно осъдиха агресията от страна на Русия, потвърдиха стремежа към създаване на единна Местна църква, осъдиха превземането на храмовете един от друг, но още веднъж признаха правото на църковните общини на самоопределение , затова решиха да създадат единна комисия за разрешаването на подобни спорни въпроси. Това е страхотно.
Първо – необичайно е това, че епископи от Киевския и Московския патриархат са се събрали заедно и са направили съвместно заявление.
Второ, че заявлението включва в себе си ключовия момент, който Московският патриархат се опитва със всички сили да заобиколи.
Трето, ако комисията все пак бъде създадена и заработи, то това ще даде отличен пример за цивилизовано изясняване на отношенията в останалите области.
Четвърто, епископите от Московския патриархат не са поискали санкции от „центъра“, тоест благословията на Киевския митрополит Онуфрий.
Него всъщност са го поставили пред факта, във всеки случай излиза така, ако се вярва на заявленията на самите епископи. Това не е красиво и правилно от гледна точка на субординацията. Но това е сигнал. Когато планината не отива при Мохамед, то Мохамед отива при планината.
Ако в ръководството на УПЦ не искат да повдигат въпроси, които са принципиални за енориашите и за много свещеници, то те ще бъдат повдигнати в областите и там няма да искат разрешение. В края на краищата тези епископи ще служат във Волин, а не в Киев. И точно не в Москва.
Това събрание не трябва нито да се недооценява , нито да се надценява. Разбираемо е, че отчасти то е събрано по политическата воля на ръководството на региона. Но вече самият факт, че тази воля, в комбинация със стремежите на енориашите и мнението на самите епископи е успяла да преодолее субординацията, е значим.
Защо аз считам, че това е важно?
Защото не виждам начин как да се напъха обратно духа в бутилката.
Нито една възможна реакция на йерарсите от УПЦ МП няма да върне ситуацията в това състояние, в което тя е била до този изява и до това писмо. Ако се реагира рязко и гневно, това ще предизвика бунт. Ако се реагира меко или се опитат да се надяват, че нещата ще се оправят сами, това ще ободри колебаещите се в другите региони.
Остава само едно нещо: да се говори. Да се обсъди тази болна тема и най-накрая да се определи векторът на бъдещата идентичност на своята Църква, която, дори някой да иска това да бъде избегнато, не може да бъде откъсната от идентичността на народа ѝ.“
Известната журналистка, която пише на религиозна тематика – Катерина Шчеткина, разглежда ситуацията след отзоваването на подписите на двамата владици. Нейният анализ за сайта „Деловая столица“ носи провокационното заглавие: „Нима свещениците от УПЦ имат друго Отечество“. „Ривненският Меморандум за церковно единство не „издържа“ дори седмица.
Митрополит ривненски Вартоломей отзова своя подпис. Много скоро стана известно, че точно така е постъпил и митрополит Сарненский Анатолий. След това документът изгуби смисъл.
Това трябваше да се очаква, след като стана известно, че владиците -„подписанти“ срочно са извикани в Киевската митрополия, а официалният съветник на УПЦ МП (епископ Климент – бел. УД) избухна с гневни филипики по адрес и на владиците от УПЦ подписали меморандума, и особено на УПЦ КП, която той обвини едва ли не в предателство на Татковината. Според коментара епископите не са имали право да подписват нищо по собствена инициатива, без знанието на началството. Защото от името на „многомилионното паство“ някой може да говори, а някой – не. На ривненските владици им напомниха, че те принадлежат към втората група. Тоест трябва да се подразбира, че от името на всички верни на УПЦ може да говори само Киевската митрополия. Но както можеше да се очаква, главна мишена на владика Климент стана УПЦ КП, която с „помощта на административния ресурс“ прави „дивиденти“ върху „народната скръб“. Владиката напомня на своите ривненски колеги, че Единна украинска поместна църква съществува и това е УПЦ МП.
Не питайте владика Климент къде е било неговото красноречие, къде е било неговото умение мълниеносно да реагира на събитията, когато владиците от УПЦ проклинаха киевската власт, призоваваха да не се взима участие в АТО или благословяваха ЛНР-овския „президент“. Къде беше неговата загриженост за „свободата на вероизповеданието“, когато „православната армия“ убиваше протестантските лидери, изгонваше от молитвените домове общините, крадеше свещеници, нападаше енориите на УПЦ КП и УГКЦ в Крим? Къде бяха публикувани обясненията на пресслужбата на УПЦ МП за църковните награди, които ръководителят на УПЦ митрополит Онуфрий връчваше на такива откровени украинофоби като отец Тихон Шевкунов?
Не питайте. Напразно ще бъде. УПЦ на митрополит Онуфрий до последно ще се държи за Москва. Този, който е измислил названието „партия на монасите и молещите се“ е направил голяма пиар услуга на тази партия, защото иначе щяха да я наричат „промосковска“. Но поне партията, която ѝ се противопоставя, честно я наричат „проукраинска“. А сега най-интересното: „проукраинската“ партия в църква, която взима върху себе си толкова много, че нарича себе си „единна поместна православна църква в Украйна“, е в малцинство и в „опозиция“. И между другото, не трябва да се говори за „църквата, която е извън политиката“ и че църквата е „нито московска, нито украинска – тя е Христова“. Не трябва. Защото нашата църква е чак до ушите в политиката, а призивът към Христос, когато трябва да оправдае собствената двойна игра, прилича на богохулство.
И изобщо болезнената реакция на официалния Киев изглежда странно. А какво собствено има в него такова сензационно? Нищо. За междуконфесионния диалог, за който в Киев „официално“ са се захванали – той уж беше официално започнат преди много години, действа Комисия по въпросите на диалога, предстоятелите на църквите регулярно издават съвместни обръщения в рамките на Всеукраинския съвет на църквите – тоест официални контакти съществуват. Така че обвиненията, че ривненските владици „твърде много са си позволили“, когато са започнали този диалог, отпадат – те само са потвърдили на своето местно ниво това, което отдавна се случва на киевско ниво. Това, че по този начин владиците от УПЦ се опитват да защитят собствените си енории от преминаване към УПЦ КП – и това е главната цел на този меморандум – също е очевидно.
В РПЦ – и съответно в УПЦ – обичат да поговорят за „разгромените енории“. Но в повечето случаи – поне за сега- това са напълно доброволни преходи, които се извършват със съгласието на повечето енориаши. На вълната на антипатията към всичко московско – и не на последно място към промосковската позиция на Синода на УПЦ – хората просто „гласуват с краката си“. И Меморандумът имаше задачата да намали напрежението около енориите и най-напред на тези от УПЦ МП.
Единственият пункт, който действително лошо се съгласува с позицията на официалния Киев, е признаването и осъждането на руската агресия против Украйна. Този очевиден факт и досега остава табуирана тема за Киевската митрополия. Тук за Москва се говори, както за мъртвите – или добро, или нищо. Най-вероятно владиците са били наказани в Киев за това, а не за „опасните връзки“ с УПЦ КП. „Провокацията“, към която уж са били подтикнати владиците от УПЦ от „разколниците“, е именно в този пункт – в обвинението, че Русия е започнала войната. Именно тук е това „предателство на Отечеството“, в което по парадоксален начин пресслужбата на УПЦ МП обвинява „разколниците“.
А може би те просто имат някакво друго Отечество?“
Подготвила София Мартинюк, Киев