Като страна аз се оказах в положението на дребен тарикат, който поради някаква си причина е отмъкнал от бившия си приятел скъп мобилен телефон („нямам нищо общо! мобилният телефон сам скочи в джоба ми!“), а сутринта е разбрал, че на мобилния му няма нито зарядното, нито пък фактура. И няма откъде да се намери такова зарядно с рядко срещащ се кабел или то пък струва много скъпо. А пък без фактурата телефонът се счита за краден.
За мен, гражданина, Крим винаги е бил мой, макар да не обичам жегата, курортите и плажовете. Той беше мой по времето на СССР, когато бях още малък и там ме заведоха родителите ми. Той беше мой и през 1993, когато тримата – аз, една приятелка и още един приятел отпътувахме натам и след като на гарата обменихме рубли за гривни, две седмици прекарахме на палатка на брега. Крим беше мой и през 1999, когато вече бях разбрал със сигурност, че по цени и обслужване Египет и Турция са много по-мои. Едва тази година Крим, както виждам, вече съвсем не е мой. Кански цени на самолетните билети (4 пъти по-скъпи, отколкото за направлението Москва-Лондон), седмични опашки за пресичане на Керченския пролив и кървава война там, където по-рано бяха магистралите. Да прибавим и проблемите със статуса – преди в Крим бях желан гост за всички. А сега за някого (дори и това да е някакъв малък процент) внезапно е превърнах в руски окупатор. И вече може скришом да ми плюнат в супата.
Та чий стана Крим? Със сигурност не мой. Може би сега е собственост на олигарсите. Може би – на бога на войната. Може би – на извънземните. Но за мен, обикновения гражданин на Руската федерация, Крим стана 100 пъти по-малко мой от преди.
От позицията на гражданин терминът „мой“ изобщо не ми е ясен. Имам една позната, гражданка на Русия, която мечтаеше да живее с децата си в Крим и още навремето купи там къща. И според всички правила я вписаха в някакъв си имотен кадастрален регистър. И Крим стана неин. Значително повече неин, отколкото за останалите граждани на страната, наречена Украйна, към която той картографски принадлежи. Разбирате ли абсурдността на ситуацията? Собственост в собствеността. Карта в картата.
Вземам лист хартия, оцветявам на него голям квадрат и казвам: това всичко е мое. Ти рисуваш в този квадрат друг, по-малък и отговаряш: а това е мое. И живеем спокойно с този парадокс. А след това се появява тълпа абсолютно чужди хора и крещи „Крим е наш!“ Чий конкретно – посочете с пръст.
Имам много и различни приятели, руснаци, които официално си присвоиха малко късче от друга страна. Един мой приятел, пламенен патриот има апартамент в Лондон. Друг – пламенен либерал, в Испания. Моя добра приятелка има апартаменти пък в България. Четвърти приятел, не особено обременен от излишества, с усилие спести 200 хил. рубли за малка къщичка в планините на Словения. На никого от тях не попречи фактът, че нито Британия, нито Словения са наши. Затова пък Чечня е наша. На всички карти и съгласно всички световни спогодби. Някой да иска да си купи имот в Чечня или поне да прекара там отпуската с децата?
Приказката за „Ние възвърнахме своето си“ не ми действа, само ме плаши. Ами да върнем и Финландия тогава, барабар с Полша и Прибалтика. А… и Аляска. Ами ако всички започнат така? Ако някаква си Турция си поиска Крим обратно? Защото колкото и да крещи Русия „Крим винаги е бил наш“, какво ли отношение има тя към Кримското ханство, на което Крим е принадлежал първоначално. След това Курилските острови ще си ги поиска Япония – така откровено и толкова наскоро откраднати от нея, че това е единствената причина, поради която до сега не сме подписали мирен договор с Япония – официално и досега сме в състояние на война. Китай е в правото си да поиска да си върне Сибир и Далечния Изток. Германия ще си поиска обратно собствения Кьонигсберг, който по непонятни причини от не особено отдавна принадлежи на Русия, въпреки законите на логиката, географията и пространството. И ако това стане, Германия може да продължи и да си поиска и Смоленск, в границите от 1942 година. Пък и Монголия може да си спомни как някога ѝ е принадлежала една „не особено голяма“ част от Русия – от Черно море до Хабаровск и може да поиска да защити интересите на всички сега татари, които в момента живеят там.
Разбира се, тук веднага ще наизскачат разни хорица и ще закрещят, че народът на Крим, разбираш ли, сам е избрал своя път… Не, разбира се, така път не се избира. Път се избира както направиха това в Шотландия: честният и открит референдум се подготвяше много години. Ако утре в Русия настъпи нестабилност, бардак и борба за власт, а в същото време китайски войници с липсващи нашивки наводнят Далечния Изток, блокират с оръжие в ръка всички държавни учреждения и в суматохата организират референдум – аз, точно по същите причини, няма да приема неговите резултати. Даже и ако ми кажат, че повече от 50% от жителите на Далечния Изток са предпочели китайската автономия пред това да са руски регион. Даже няма и да се опитам да разбера 52% или 92% са гласували, било ли е всичко честно или е измислица на китайските политтехнолози. Референдуми така не се провеждат. Точка.
И изобщо, на мен, като гражданин на Русия, изобщо не ми е ясно защо именно Крим именно днес е именно наш. И в коя си част точно Крим преди не е бил мой, а сега е.
Може би ще ми възразят, че разсъждавам от гледна точка на гражданин, а трябва – от гледна точка на страната? Добре, да опитаме, да кажем на глас онази истина, която не е прието да се споменава. Смятайте казаното по-долу за мои собствени фантазии. И така, аз съм страната.
Крим беше полуостров, стана остров. От едната му страна има море с непитейна вода, от другата – чужда държава, с която аз, като страна, съм се изхитрил да се изпокарам до такава степен, че сме в състояние на война. Промишленост в Крим няма. Селско стопанство – три праскови и полуизсъхнали лозя, наполовина изсечени в антиалкохолната кампания от времето на Перестройката. Чиста питейна вода и електроенергия се получават от страната, която според нас, се пада малко нещо фашист. Всички пътища и железопътни линии са останали там, при така наречените фашисти.
Като страна аз се оказах в положението на жалък тарикат, който поради някаква си причина е отмъкнал от бившия си приятел скъп мобилен телефон („нямам нищо общо! мобилният телефон сам скочи в джоба ми!“), а сутринта е разбрал, че на мобилния му няма нито зарядното, нито пък фактура. И няма откъде да се намери такова зарядно с рядко срещащ се кабел или пък струва много скъпо. А пък без фактурата телефонът се счита за краден.
Като страна сега се опитвам да натаманя кабел за зарядното. Тоест, да пробия коридор до Крим през държавата на така наречените фашисти, като организирам там гражданска война. Ама и това не ми се получава. Защото най-близката пътечка до вратите на Крим (Перекоп, пък даже и Сиваш) минава по брега и през цели четири области: Луганска, Донецка, Запорожка и Херсонска.
Нима има някой, който да е погледнал картата и да не е разбрал какво се случва?!
В двете най-близки области – Луганска и Донецка – пожарът пламна охотно. А по-нататък не щя. Ясно – бързо и охотно предадоха Славянск, но той не ми е на пътя. По същата причина даже не стана и въпрос за това нито в Харков, нито в Суми, нито пък в следващите, съседни на Русия рускоезични области. Не са ми на пътя. Но пък на пътя ми е Мариупол. Жизнено необходим ми е, но пък с него – проблем. Ще взема да намятам там още техника и кадрови доброволци в отпуск и да речем, ще взема Мариупол. Ама нататък пък трябва да мина през Бердянск, Мелитопол, Херсон… А народът там е друг, не виждам желаещи да ми спретнат революция. Моята граница е далеч, а морския флот не става за таен щурм. Не се получи да отворя коридор и няма как да си заредя мобилния.
Какво щях да получа като страна, дори ако, да речем, бях успял? Нов регион на загуба, който няма да мога да превърна нито в център на нанотехнологиите, нито в цъфтяща градина върху сухите камъни, нито дори в печеливш курорт – даже и в Сочи се издъних и не излязох на плюс.
А какво аз като страна получих в действителност? Остров с фериботна линия. Гражданска война току до границата ми. И нова „студена война“ с всички водещи държави на глобуса. Всеобщо осъждане. Санкции. Срив на имиджа ми под нулата. Международно напрежение. Икономически упадък и национална валута, срината вече почти с 25%. Отлични придобивки, страна, толкова дълго крещяща за стабилност.
Ама хайде да си кажем истината докрай.
Аз, като страна, правя всичко това с Украйна (а преди това с Грузия) само по една причина – заради старата ми военна доктрина, от времената на Студената война през 60-те години на миналия век. Според нея колкото по-близо до моите граници НАТО разположи ядрените си ракети, толкова по-малко време за полет има ядрената бойна глава в момент на ядрена война и толкова по-висок е рискът да не успеят да реагират моите противобалистични системи – разработени и сглобени преди половин век.
На Щатите всичко им е наред – те са от другата страна на глобуса, а на мен едно време не ми позволиха да разположа ракетите си под носа им, в Куба – без малко да започне война. Затова днес моята истерия и международната ми политика са си същите, предишните: с всички сили да отблъсквам базите на НАТО колкото се може по-далеч от моите граници.
В Европа ядрено оръжие има в Британия и Франция, а ракетите на САЩ са негласно разположени в базите на страните от НАТО: Белгия, Холандия, Турция, Италия (в Далечния Изток – тайно в Япония и Южна Корея).
Продължителни международни пируети, политически интриги, икономически и енергиен шантаж – ето така успявам дълги години да уговарям Балтийските страни и всякакви си там Полши и Финландии да не се занимават с въоръжаване. Условният кръг е очертан – ядрените бази на НАТО са разположени в страни, които са на горе-долу почтителна дистанция от моите граници и разполагам с необходимото време да реагирам при пуск. Моята територия се защитава от телата на дружеските Беларусия, Украйна и Казакстан. Където са разположени старите, ръждиви, но все още дружески съоръжения за откриване на противниковите ракети.
И тук, да му се не види! Изведнъж, буквално под задника ми, се размърдва (и то яко) Украйна. Украйна, бе! Която по времето на СССР беше най-ядрената територия, защото ние оттам се прицелвахме в челото на всички европейски капиталисти. Пет атомни електроцентрали (включително и злополучният Чернобил) и един от най-големите в света арсенали от ядрено оръжие към момента на разпадането на СССР (почти 4000 ракети). Разбира се, изнесохме оръжието от Украйна, но навиците си останаха. И ето, значи, най-разоръжената (но в миналото – ядрена до зъбите) Украйна се вбеси и изхвърли от трона моя надзирател и крещи „Сега искам в Европа и в НАТО!“
Е, аз, като страна, де… как да живея по-нататък с такава карта?!
Какво трябва да направя аз като страна? Ами като чуя как някой от съседите ми се кани да встъпи в НАТО, ще се съпротивлявам до смърт, ще нарисувам на картата буферна зона и ще я изгоря с напалм в една локална война, само и само това да не се случи. Аз, страната, още Грузия не съм преглътнал. А сега – и цяла Украйна!
Е, разбира се, мен, като страна изобщо не ме вълнува, че никой от НАТО не се е канел да ме замеря с ядрени заряди, а просто дяволски се страхуват от мен, а също така и от ислямистите и прочие политически неадеквати. И аз като страна не ща и да мисля, че за 50 години много неща са се променили в техническо отношение и затова противобалистичната отбрана зависи от съвкупността най-нови технологии, при които разстоянието до точката на старта не е единственият и главен критерий за успех. Но аз като страна не умея и не искам да усъвършенствам своите противоракетни системи. Аз искам фър-фър-фър – като в добрите стари 70-те.
Всичко ще свърши с това, че Китай ще влезе в НАТО. Защото той сега по източному мъдро мълчи, но отдавна е забелязал кой е главният му пазар и главният доставчик на технологии, и кой е опасният и непредсказуем съсед, който мине – не мине петилетка и подпалва война с бившите си приятели ту отляво, ту отдясно.
Така разсъждавам аз – като гражданин и като страна.
Леонид Каганов
Източник: http://politikum.in.ua