Ами защото бях на украинския. Видях хора, които излязоха – всъщност какво „излязоха” – те направо тичаха да защитават своята чест и достойнство. Наизскачаха, защото възприеха насилието срещу студентите като насилие лично срещу себе си. Всъщност това беше в основата на целия украински майдан – противопоставянето на гражданите срещу насилието от страна на властите.
Разбирате ли – отначало тръгнаха за честта и достойнството, а след това вече – за портмонетата и хладилниците.
Тогава те ни викаха „Русия, вдигай се!“, а ние се усмихвахме криво и ги съветвахме да подскачат още по-високо, че да се сгреят, наричахме ги „укропи” и се наслаждавахме на разни подробности, като например как ще им спрем доставките на газ и тогава ще запеят друга песен. 86% – мамка му, 86 процента – подкрепяха това, което нашата власт правеше с Украйна.
Тези, които казваха „опомнете се, разбирате ли изобщо какво става и как всичко това ще ни се отрази на нас“ ги съветваха да се махат при украинските националисти, обещаваха им да ги пратят да копаят в мините, да ги намерят във всяка една точка на необятните родни простори, за да се изгаврят с тях по всички възможни начини. Някаква „състрадателна лелка“ в коментарите в един сайт ми разказа с всички подробности какво ще направят лично с мен бендеровците, когато дойдат на власт.
Ами като гледам, Русия все още не се надига, но някак си се събужда. Вчера пропуснах срива на рублата, видях го чак през нощта и ми стана интересно, че на сайта на „Эхо Москвы“ в коментарите изчезнаха троловете. Курсът на рублата ги отнесе, както изчезнаха и мордорските орки, когато падна Саурон. А може просто още да не са си получили опорните точки. Останалите се разделиха в спектъра от „Ама как така, защо?“ и „Баси бързината“ до „Нали ви казвахме“.
Днес гледам, че се появяват призиви към опозицията да извежда несъгласните по площадите. Опа, а ако се вгледаме – опозиция просто липсва – няма кой да извежда хората. Майната му, че няма кой да поведе – доларът ще скочи още и тогава няма какво да ги спре. Няма кой да ги възпре, а това е много, много по-сериозно.
Ние се хилехме, че в украинската Рада се бият, и се гордеехме какво единодушие цари в нашия парламент. А трябваше да ни ужасява всякакво парламентарно единодушие. Каквито и да бяха политическите лидери на Майдана, те можеха да сдържат тълпата. Тълпата им диктуваше условията, но ги признаваше за легитимни преговарящи. У нас теренът отдавна е разчистен, разравнен и покрит със собянински плочки (Собянин е кмет на Москва – б. ред.).
Ние имаме най-голям брой полицаи на глава от населението, да не говорим изобщо за частните охранителни фирми. Така че като начало ще бъдат пометени онези с белите лентички (символ на руската опозиция – б. ред.), разните либерали и демократи. Жалките остатъци от интелигенция и средна класа. Точно тях ще вземат на мушката и ще викнат „дръж!“. Ами разбира се, че всичко става по тяхна вина – те предвиждаха всичко, те викаха „Крим НЕ Е НАШ“.
Но на икономиката това няма да помогне по никакъв начин. И ще наизскачат по трибуните разни дугини, проханови и кургиняни (идеолози на т.нар. „руски свят” – б. ред.). Разни кисельови и соловьови (руски журналисти – б.ред.) ще намерят поредния враг… а си имаме и едно такова прекрасно нещо като Лугандон (презрително за тази част от Донбас, която е под контрола на руските терористи – б. ред.), създаден от кремълската власт. Оттам ще тръгне като лавина всякаква въоръжена измет, вече опитала кръв, озверяла от своята безнаказаност, получаваща наслада от изтезания и убийства.
Защото трябва да се надигнеш не когато червата ти куркат от глад и не когато не можеш да си платиш кредита за колата или апартамента, а когато убиват свободната преса, когато възхваляват сталин, когато чекистите завземат властта, когато всеки чиновник, помислил се за цар, може да променя конституцията за лични нужди. Защото първо са честта и достойнството, а след това и с портмонетата и хладилниците се нареждат нещата.
Така че не вярвам в някакъв руски Майдан.
А в какво вярвам?
В руския бунт, безпощаден и кървав, и в един последващ още по-кървав терор. Това не ме радва, това просто ме ужасява, аз просто очаквам кога историческият цикъл ще се затвори отново.
московчанка, от четири години в Киев, а вече сякаш цял живот…