Днес наричат Обама и Меркел лошия и добрия полицай, които с общи усилия се опитват да намерят най-добрия вариант за успокояване на международния хулиган
Виталий Портников
Срещата на президента на Съединените щати и федералния канцлер на ФРГ в навечерието на вероятната среща в „нормандски формат“ в Минск се превърна не просто в сверяване на часовниците. Тя показа, че именно Украйна и разбойническите действия на Кремъл на наша земя се превърнаха в основния въпрос на световната политика.
И на американците, и на европейците им стана ясно, че просто така, без постоянното им внимание и усилия, този конфликт няма да се реши. И че ако в стремежа си да защити територията си и международното право Украйна претърпи поражение от наглия и лъжлив враг, голямата война става неизбежна.
В света има много други сложни проблеми, изискващи повишеното внимание на президента и федералния канцлер, като Ислямска държава или ситуацията в Близкия Изток. Въпреки това, даже въпросът за възможната реч на израелския премиер Бенямин Нетаняху пред американския Конгрес, който раздели републиканците и администрацията на президента, изглеждаше като въпрос от един „друг“, мирен живот.
Преди време въпросът за визитата на израелския премиер в навечерието на парламентарни избори в страната му и отказът на американския президент да се срещне с Нетаняху щеше вероятно да бъде най-важният въпрос на американската политика.
Но сега е ясно, че сложностите във взаимоотношенията между Съединените щати и Израел при всички случаи са преодолими, защото и двете страни се ръководят от адекватни хора, които при това са принудени да вземат предвид обществените настроения.
Затова пък на Запад фактически никой не вярва в адекватността на Путин – с изключение на тези, които получават от Москва пари, за да вярват. И в това, че руското население ще успее да се измъкне изпод развалините на пропагандните бомбардировки, също вече никой не вярва.
Днес наричат Обама и Меркел лошия и добрия полицай, които с общи усилия се опитват да намерят най-добрия вариант за успокояване на международния хулиган. Но това са много условни характеристики.
И Обама, с неговия внимателен подход към принципни външнополитически въпроси, не е чак толкова лош. И Меркел, чието отношение към Путин се промени драматично през последните месеци, не е чак толкова добра. Това всъщност не са най-точните оценки на настроенията на западните политици и ролите, които играят.
Най-главното е, че всички тези хора разбират, че трябва внимателно да доведат клиента до пълен икономически крах. Но искат да го направят така, че в процеса на озаптяване на клиента същият да не натисне, не дай боже, копчето.
А клиентът великолепно разбира, че днес това копче е единственото, с което може да шантажира Запада. И през цялото време разиграва една и съща сцена: готовност да го натисне, ако възникне проблем. Затова така много говори за войските си, за това, че ако се наложи, ще стигне до Киев, Варшава и Берлин.
Дори не става въпрос за това дали Путин всъщност е невменяем, а за това, че блестящо му се отдава да играе ролята на безумеца от Кремъл. И това е най-големият му коз на всички преговори.
В тази ситуация на Обама и Меркел им остава само да повтарят обичайните приказки за необходимостта от разрешаване на конфликта с политически средства, да намират варианти за формулиране на това какво ще последва, ако дипломатическият процес се провали, с една дума – да бъдат достатъчно внимателни и едновременно с това достатъчно сдържани.
Не са за завиждане. Още по-малко за завиждане сме ние, защото сме заложници. Всъщност, ние сме точно като онези зрители в театралния център на „Дубровка“ в Москва, взети от терористите за заложници. А Обама и Меркел са хората, които се опитват да освободят обекта така, че да не позволят на терористите да унищожат и нас, и самия обект.
В онази ситуация Путин просто пусна в театъра отровен газ, но него никога не са го интересували нито броя на жертвите, нито последствията от собствените му решения.
Обама и Меркел не могат така.