За Донбас, за неговите богове и за думите, които не означават нищо

Изказването на донецката преподавателка и писателка  Елена Стяжкина по време на конференцията „TEDx Kyiv 2014″ кара стотиците присъстващи в залата да станат на крака. Списание „СОДА“ предлага пълния текст на този разказ за Донбас, неговите богове и за думите, които не означават нищо. 

Елена Стяжкина

Елена Стяжкина

Когато излизах на сцената, видеорежисьорът ме попита: „Само тази снимка ли да Ви оставя – от Майдана?” Отговорих му: „Не, всъщност да – тази снимка, но това не е от  Майдана, това е Донецк, Украйна”.

Няколко основни момента, които искам да отбележа, преди да говоря днес за гласовете, които се долавят от района на войната.

Донецк

Донецк, март 2014 г.

 

Това е Донецк (показва снимката на проукраинския митинг в Донецк през пролетта) и това е Украйна. И Донбас също е Украйна. И това не е само едно мое желание. Това е социология, която и през март, и през април, и през май показваше винаги един и същ резултат – 65-67% споделяха желанието си да живеят в Украйна. Една трета от хората или малко повече бяха за Съветския съюз, за Русия, за ДНР.

Вторият момент, върху който искам да акцентирам вниманието ви. Същността на Донецка и Луганска област – това е украинското село. И така е било винаги. Украиноезичното, украинското село. И дори Голодоморът не е унищожил това село. Там има европейски градове. Във всеки случай бяха европейски. Сега Донецк изглежда по-скоро като изнасилена жена, отколкото като европейски град. Там има позор, срам, жертвеност и нежелание да се мисли за всичко това. А аз искам да поговоря за гласовете, които ние като че ли не чувахме и които като че ли сега звучат така активно.

Ние не можем да разберем какъв е този глас, какви са тези хора. Кой крещи толкова силно? Кои са тези 20% членове на въоръжените отряди на Руската федерация? Там няма гражданска война и ние го разбираме, това е война на Русия срещу Украйна.

Но 20% участващи от средите на местното население – тях ги има, разбира се. Кои са тези хора?

Франц Боас, американски социолог и антрополог, в средата на ХХ век представя една много интересна хипотеза, която в общи черти се потвърждава: по едно и също време едно и също общество може да живее в различни хронологични плоскости. Това означава, че едни хора, условно казано, живеят в пост-модернистично общество, а други – например, в рамките на една традиционна ценностна система.

И всъщност гласът, който чуваме сега и не можем да разберем какъв смисъл влага той в нещата – това е гласът на добиващото стопанство (характерно за първобитните общности – б. ред.). Това е гласът на едно стопанство – ако използваме термините на Енгелс – което не произвежда нищо, възприема света като враждебна природа, която може да дава блага, а може и да не дава. Тук един капак на канализационна шахта е също такава храна, както и един банан. Оградката от някой гроб, металните конструкции от някой завод – всичко това може да бъде отрязано и продадено. Тук не съществува и не може да съществува въпросът за собствеността и разбирането за собственост. Природата дава, ние взимаме, не крадем.

Кой може да ограничи това, ако не съществува въпросът за собствеността? Този, който е по-силен. Вождът. В ролята на който е милиционерът. Ако дадеш на вожда част от плячката, ако му жертваш нещо – ловът ще бъде успешен. Тук не съществува „утре” като понятие, не съществува рефлексия за бъдещето. Преживяхме този ден – отлично, ще преживеем и още дни. А може и да умрем – рефлексия за смъртта също не съществува. Съществува един враждебен свят – природата, съществуват някакви враждебни „други”, но напълно липсва виждането за собственото „аз”. Тук не съществува въпросът „Кой съм аз?”. И отговорът на въпроса също не съществува.

Тук съществуват богове, издигнали се от средите на вождовете, на милиционерите. Тези богове могат да бъдат прокурори, съдии, някои богове стигат даже до ниво президент. Всички те са в системата на добиващото стопанство. Към тях не може да се подхожда с въпроси за съвест и морал – това е съвсем друг начин на обитаване на пространството. Боговете могат да бъдат най-различни, но със сигурност не и добри. Също като в антична Гърция. Зевс категорично не може да бъде наречен добър бог. Същото е и тук: подли, хитри, пияници, отвратителни, но богове. И трябва да им бъдат принасяни жертви, трябва да се гласува за тях – и тогава те се усмихват от плакатите. И може би тогава ще настъпи някакво умиротворение и утре ловът ще бъде много успешен. А може и да не бъде – това означава, че боговете са се разгневили и трябват още и още жертви.

Този свят си има своя „златен век”. Както всяко добиващо общество. Този „златен век” е изпълнен с миньори и металурзи. Тогава върховният вожд, един такъв Кетцалкоатъл, беше в Кремъл и беше строг, ужасно строг вожд. Но тогава беше хубаво. А и затворът също е хубаво място. Защото там дават ядене, там човек има покрив над главата, там е топло в края на краищата. Онзи „златен век” вече не всички го помнят, знаят за него от легендите. През онзи „златен век” се случи Великата Победа (във Втората световна война – б. ред.), една сакрална победа, представяна абсолютно превратно в смислово отношение. Това е една такава титаномахия /в древногръцката митология – битка между титаните и олимпийските богове/, в която никой не се притеснява права ли е била Тетида, като е застанала на страната на Зевс, как са пострадали хекатонхейрите /великаните, които помагат на боговете да спечелят битката/ и дали изобщо трябва да бъдат съжалявани. При титаномахията „нашите” са победили „не нашите” – фашистите, браво на нас, как хубаво ги напердашихме.

Но идва краят на „златния век”. Изгонване от рая. И децата вече работят в копанките – това е една дупка в земята, където копаят въглища. Без никаква техника на безопасност. Въглищата след това ги продават. Това е същата тази природа, която се използва по същия начин, както е всъщност в добиващото стопанство. Индустриално езичество, копанки, деца под земята… Денис Казанский, един от прекрасните донецки журналисти, веднъж каза, че от самолета пейзажът на Донецка и Луганска област прилича на покрит с лунни кратери – това са копанките. Като че ли така не може да се живее. Но живеят.

копанка

Вход в една от така наречените „копанки“

 

И се случва така, че при второто си пришествие Кетцалкоатъл изпраща своите богове с нови прекрасни средства за добиване на храна. Средства за война – също, но преди всичко – за добиване на храна. Защото когато танкът си свърши работата, той може да бъде предаден за скрап. Ще ми кажете: е хайде сега, танкът не е направен от такъв метал, който може да бъде предаден за скрап. Но това го знаете вие. Те също го разбират, но по пътя на пробата и грешката, не веднага, с времето. Ще намерят в танка онези части, които могат да бъдат предадени за скрап. Когато сваляха самолети, хората също носеха самолетите за скрап. Това е храна. Боговете ни пращат храна и това е супер, има за ядене.

Възможна ли е тук победа, може ли един чужд бог да бъде признат за свой? Ако е милосърден – не. Защото тук никой не е виждал добро. Тук никой не вярва в доброто (аз все още говоря за онези 20%). Никой няма да разпознае доброто. Има една история – нека да я смятаме за една от легендите на тази война. През юни в едно от малките миньорски селища, не завзето от Руската федерация, имаше защѝтен блокпост на украинската армия. Всяка нощ този блокпост го обстрелват от различни къщи: ту с автомати, ту с минохвъргачки. Един от украинските военни, който се оказва  местен, казва: „Аз ще реша този проблем”. Прави една бесилка и я слага до блокпоста, на площада. Сутринта местните жители започват да носят на блокпоста разни манджи, вареники, салам: „Абе момчета, защо не казахте, че вие сте тука властта?”. Онзи местният ги пита: „Какво сега – ще я махаме ли?”. Те се посъветвали и му казали: „Не, нека да постои, че да не се отпускаме”. Така че, първо бесилката, след това поуките. Това е начинът, по който тук може да дойде един чужд бог.

През цялото време се предлага едно виждане, една теза, че като ги налегнат студът и гладът, тези хора ще разберат, че с Украйна им е било добре и ще се върнат. Не. Не им е било добре. Те живееха много зле. И така, както живеят сега – така им е добре. Така, както живеят сега, те могат да живеят безкрайно дълго. Танковете са храна – а защо не? И нещо повече – тогава възниква въпросът: дали трябва да се помага на тези, които не искат да бъдат спасени, на които им е добре? Танковете, както и капаците на канализационните шахти се различават от бананите – не се самовъзпроизвеждат. Затова ще има експанзия – оръжие имат, опит имат – могат да заграбят нещо в някоя съседна област и да го използват по същия начин, да го присвоят и да го продадат.

Но този свят ще убие украинското село. Този свят вече убива патриотите. И този свят убива и ще убива собствените си деца, които ще растат като Маугли.

Какво да правим с всичко това и може ли нещо да бъде направено? Мисля, че да. Има две важни неща: думите и хората.

Първото – думите. Хайде да помислим за следното: от нашия активен речник трябва да изчезнат думите, които не дефинират нищо. Думата „Донбас” нищо не дефинира. Когато произнасяме „Донбас”, смятайте, че рецитираме стихотворението на Юз Алешковский: „Другарю Сталин, да сте жив безкрайно, а аз да пукна тук сред таз тайга, но пък все повече чугун, стомана ще има всеки в нашата страна.”

Ако все още измерваме това, което правим, в чугун и стомана, то Донбас наистина е въглищата и всичко от този род. Обаче ние не измерваме с тази мярка нашето движение и нашия живот днес. И второто, което трябва де изчезне от езика, е  „дядовците ни са се сражавали” и „Великата Победа”. Това не трябва да го има, никога вече. Войната е смърт, смърт, смърт и пак смърт. Това не е футболен  мач. Това не е „нашите” срещу „техните”. Това е винаги в началото, а накрая идва смъртта. Поне тези два израза да изчезнат от езика, да престанем да ги използваме.

Второто и също много важно според мен. Никога не съм мислила, че ще кажа тези думи, но ги казвам: тези земи имат нужда от една позитивна колонизация, от мирна колонизация. Тези земи точно така са се развивали. Отначало, в края на ХVIII век тук е дошъл Чарлз Гасконие, след това – Джон Хюс, Лепле, Лаче. Това са хора, които са дошли да развиват добива на въглища и металургията и са донесли със себе си квадратно-гнездовия метод за строителство на градове. Дегтярьов, един от секретарите на областния комитет на партията в Донецка област през 60-те години, разбира, че е нужна интелигенция, и тогава са привличани професори, актьори, учени… и така се е формирала тази атмосфера, която превръща Донецк в един европейски град с всичките му нюанси.

В заключение искам да кажа следното. В еврейските молитви има един такъв завършек: „До среща в Йерусалим”. И хиляди години евреите са завършвали така своята молитва. Искам да кажа на присъстващите тук дончани и луганчани, а и на онези украинци, които искат не само да обичат Украйна, но и да правят нещо за нея. До среща в Донецк. Донбас няма да се върне в Украйна, защото Донбас не съществува. На това място или ще бъде Украйна, или няма да има нищо. До среща в Донецк.

 

Елена Стяжкина е украинска рускоезична писателка, професор в Донецкия национален университет. Изследовател на културните процеси в Донецка област. През април 2014 година тя получи в Москва наградата в категорията „малка проза” в рамките на международния литературен конкурс „Руска премия”, в който участват рускоезични поети и писатели от цял свят.

Снимки: Юлия Кочетова, Денис Казанский


Руска следа в подготвяните за "Евро 2016" атентати.
След появилите се вчера, 5 юни, във френски медии съобщения за заловения при опит да пренесе през границата на Украйна оръжие и боеприпас...
Надежда Савченко излетя за Украйна
Пленената от руските власти украинска гражданка Надежда Савченкко излетя от Ростов-на-Дон за Украйна на борда на президентския самолет...
До часове Надежда Савченко може да е освободена
Самолетът на президента на Украйна Порошенко в момента е на път за руския Ростов-на-Дон, където е доставена и пленената украинка Надеж...
Какво ни разказва песента на Джамала „1944“
Музикалният конкурс „Евровизия-2016“ бе спечелен от представителката на Украйна – Джамала, която е украинка с кримскотатарски произх...
Украйна обстрелвана над 300 пъти от територията на Руската федерация - "ARD"
Екипът на международната група Bellingcat е установила по безспорен начин, че украинската армия е била нееднократно обстрелвана с установки ...
Украинска фирма-млекопроизводител с първата си доставка в България
Групата компании „Млечен Алианс“ е доставила на своите български партньори млечна продукция – предава Інтерфакс-Україна.