Автор: Виталий Портников
Само преди няколко дни можеше да възникне впечатлението, че Русия празнува поредната си победа в Донбас: летището, което стана символ на украинското присъствие в окупираната от Москва територия, фактически беше завзето от руските войски и силите на „ДНР“, откриваше се път за ново придвижване на окупаторите навътре в Донбас, което не можеше да не се отрази на авторитета на украинската власт и лично на президента Петро Порошенко.
Но контранастъплението на украинската армия промени картината.

И сега вече самият Владимир Путин заговори за необходимост от политическо регулиране на проблема.
За да разберем как се промени ситуацията, трябва да си отговорим на един въпрос: а за какво изобщо му трябваше на Владимир Путин това прословуто летище. Ами за да преговаря със Запада от позицията на силата.
В този смисъл Путин и западните му партньори имат абсолютно различна представа за това, което се случва.
Ако западните участници в „нормандския формат“ вярват, че руският президент трябва да отстъпи и да се съгласи на умиротворяване на ситуацията заради системната криза в собствената му страна, то Путин счита, че трябва да отстъпи точно Западът, който така и не разбра, че сферата на влияние на руския цар е целият бивш Съветски съюз.
Но тук възниква въпросът: защо Западът трябва да отстъпва пред ръководителя на страна, която стремително потъва в бездната на кризата? Ами защото Западът трябва да се страхува от Путин.
Ако той не отстъпи – ще има война.
Само че в една такава схема украинците ще трябва непрекъснато да търпят поражения и да отварят на доблестното войнство на Владимир Путин пътя към Киев и Варшава. Когато няма поражения – като в случая с летището – руският президент на мига се превръща в загрижен миротворец, опитващ се да задържи поне заграбеното досега.
Не случайно посланието на Путин към Порошенко относно заплахата от провал на Минските договорености бе обявено не когато пълчищата на „ДНР“ щурмуваха Донецкото летище, а когато украинците си го върнаха. Като в този документ става дума не за ескалация на военните действия, а за нуждата от „спиране на взаимните обстрели, както и за незабавно извеждане от страните в конфликта на средствата за поразяване с калибър над 100 мм на разстояние, определено в минското споразумение“.
Тоест за мир, а не за война – като при това Путин е готов да контролира този мир заедно с Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа.
И ми се ще да задам въпроса: как така на руския президент тази блестяща идея не му хрумна през всичките тези месеци, когато руските военни непрекъснато обстрелваха украинските територии и летището?
С една дума, Путин иска да се върне на масата на преговорите, за да запази „ДНР“ – току виж и в Астана отиде с мирен план. Но истината е, че в сегашната ситуация той няма никакъв полезен ход. Не защото не може да го измисли, а защото такъв просто няма.
Путин изчерпа лимита си на полезни ходове веднага след кримската авантюра: точно в деня на анексирането на полуострова неговата фамилия се превърна за Русия в синоним на „поражение“ – даже и в случаите, когато руснаците приемат поражението като победа.
Всъщност какво може да направи сега Путин?
Да започне пълномащабна война срещу Украйна с непредсказуеми за режима му последствия? Но даже и да си отвоюва територията на въжделената Новорусия, как ще я храни, като парите вече не стигат за самата Русия, пък и Крим се овеси като воденичен камък на шията на деградиращата руска икономика?!
Или да се съгласи да съседства с десетките милиони бедни жители в източната част на страната ни, с нови санкции, с партизанска война – и всичко това на фона на социалното недоволство на самите руснаци?
Да си запази контрола над „ДНР“ и „ЛНР“? Но какво да прави с тези територии, ако не ги използва като плацдарм за дестабилизиране на ситуацията в самата Украйна? С какви пари ще ги издържа? Как да организира управлението там, където всяка руска схема се проваля, веднъж сблъскала се с прословутата тотална корумпираност на новите стопани на Донбас? За какво му е изобщо всичко това?
Да остави териториите на Украйна? И да изглежда в очите на света и на собствените си „патриоти“ като слабак, който не е способен да защити „Новорусия“ от „бандеровците“. То е ясно, че Соловьов и Леонтиев (руски журналисти – б. ред.) и това ще могат да обяснят, но кой ще им повярва?
Отгоре на всичко и натискът на Запада – не само че не отслабва, но и ще продължи, докато Крим не бъде освободен, а на императора никак не му се иска да се разделя с полуострова. Да не говорим, че фактическата капитулация на фона на икономическа криза е крах.
Така че – какво ще избере? Как ще разбере кое е по-малкото зло?
Мисля, че нищо няма да избере. Ще се върти и суче, ще се зъби и ще ръмжи, ще организира провокации, ще настъпва и отстъпва – с една дума, ще прави всичко, което правеше в последно време. Защото всъщност той се мята насам-натам, като реагира на всяка конкретна ситуация и изобщо не действа по предварително съгласуван план.
Путин не е човек на планирането. Путин е човек на инстинкта. На инстинкта за самосъхранение. И по това си прилича с украинския си гост Виктор Янукович.
И той като него се мяташе до самия си крах.