Наталия Геворкян, Радио Свобода
Диспозицията е следната. На 5 февруари 2015 година френският президент Оланд заявява, че двамата с канцлера на Германия Меркел летят за Киев и Москва да уреждат с Кремъл ситуацията в Югоизточна Украйна.
Междувременно държавният секретар Кери вече е в Киев – американците са настроени решително, включително да доставят оръжие на Украйна.
Президентът Путин провежда в Москва заседание на Съвета за сигурност, на което „е била обсъдена в детайли ситуацията в Югоизточна Украйна, респективно в контекста на предстоящата среща в Москва с президента на Франция Франсоа Оланд и федералния канцлер Ангела Меркел”.
Почти по същото време се появява докладът на видни американски експерти с най-различни политически възгледи, които са единодушни, че ситуацията в Югоизточна Украйна и позицията на Москва представляват реална заплаха за мира в Европа и е време на Украйна да бъде оказана пряка военна помощ.
Американските медии обнародват и един закрит до този момент доклад на спецгрупа на Пентагона, в който се изказва предположението, че е възможно Путин да страда от синдрома на Аспергер.
Financial Times публикува финалната част на диптиха „Битката за Украйна”, в която, в частност, е цитирано изказването на Путин, че със своята „милион и двеста хилядна отлично въоръжена армия Русия може, ако поиска, след два дена да бъде в Киев, Талин, Вилнюс или Будапеща – във всяка столица на Обединена Европа и страните от НАТО”.
От своя страна, НАТО същият ден решава да разположи шест нови командни центъра в прибалтийските републики, Полша, Румъния и България. И за да е пълна картината: на 6 февруари в Мюнхен се открива Конференция по сигурността, на която възловата тема са отношенията между Украйна и Русия и по-точно – заплахата за европейската сигурност от страна на Русия.
В английския език съществува думата leverage, която има определени семантични нюанси в сравнение с думата „натиск”. По-скоро означава комплексни усилия за постигане на някаква цел. Всичко казано, написано и направено от западните страни през последните дни, е leverage, сигнал към Путин: не си струва да продължаваш да изпитваш търпението ни.
Зад кадър остават страшно много неща, които стигат до нас чрез слуховете и от собствени източници. Уж че не Оланд и Меркел предлагат план за решаването на конфликта, а Москва им е изпратила някакъв свой план. Само на тях, но не и на президента Порошенко. И те веднага си стегнали багажа и тръгнали с този или може би с някакъв свой план за Киев. Не само защото в Киев е Порошенко, без който според тях не може да бъде обсъждан нито един план относно Украйна. Но и защото в Киев е Кери, а американският план може да се различава от европейския.
Френските вестници пишат: „Оланд и Меркел са между Москва и Киев”. Не е съвсем така. Оланд и Меркел днес са между Москва и Вашингтон. Защото Вашингтон, както изглежда, не вярва в успеха на разни вариации на тема „Минско споразумение” и е настроен решително. А Оланд и Меркел не могат да предложат нищо друго, освен вариации.
Не знам какво ново трябва да съдържа този план, за да не се окаже и той поредният повод за руския президент да протака нещата, а след това да откъсне още едно парче от украинската територия. Вероятно – международни войски на разграничителната линия. Но възниква въпросът къде точно ще начертаят тази граница.
Моят скептицизъм за мисията на Оланд и Меркел не е свързан с отрицаване на усилията на Европа да избегне една евентуална война на континента. Никой не иска криза и несигурност, да не говорим за война. А между другото, тази дума вече звучи, буквално през последните дни, когато и Америка, и Европа престанаха да си играят на съществителни и прилагателни и определиха ситуацията в югоизточната част на Украйна като война.
Сигурна съм, че Европа не иска война – никаква, нито локална, нито още повече пък голяма. Но не съм сигурна какво иска Москва. Или по-точно е да се каже следното: Москва не вярва, че в Украйна Западът ще премине от безбройните планове и варианти на „Минските споразумения” към някаква конкретна конфронтация с Москва. В края на краищата, Москва има опит със Запада от времето на войната срещу Грузия – тогава със съдействиета на Запада Грузия загуби свои територии. И Москва разглежда целия този leverage от последните дни единствено като начин да й се въздейства, за да бъде сключено поредното мирно споразумение, в което са взети предвид интересите на Украйна.
Въз основа на нежеланието на Европа да реализира някакви по-радикални планове за уреждане на руско-украинската война, Москва предлага вариант, който я устройва – поредното примирие (ако се съди по това, че го обсъжда само с Германия и Франция – този план не е в интерес на Украйна). Доста е интересно до каква степен путинския план ще намери място в окончателното споразумение.
Самият руски президент сега тихо се усмихва под несъществуващия си мустак, защото знае, че какъвто и мирен план да приемат и този път, с каквото и предложение да дойдат Меркел и Олланд в Москва, чиито и подписи да стоят под него, той ще го наруши, когато си поиска.
Защо той започна да действа и направи от своя страна всичко възможно Западът да поиска да се върне на масата на преговорите още преди началото на конференцията по европейската безопасност в Мюнхен? Изпреварваща тактика. За да не може ядосаният Запад да изпита и най-малък порив и желание да спре поредната руска агресия по някакъв по-драстичен начин, Путин го играе на загрижен за ситуацията миротворец, слад като предварително и не за първи път самият той е нажежил същата тази ситуация.
Русия не е в състояние да спечели една голяма война с НАТО. Това просто статистически не е възможно. Теоретично би могла да спечели войната с Украйна. И Москва вярва, че каквото и да става, Америка или НАТО няма да посмеят да се включат в този конфликт и да отвърнат със сила на нейната сила.
Тоест Кремъл е сигурен, че може да прави каквото си иска на чужда земя, без да получава отпор от адекватен (или поне адекватно въоръжен) или по-силен противник. И това е капанът. Едно такова изпитание за Кремъл, един такъв адекватен отговор означава риск от ескалиране на конфликта и евентуална голяма война. А безкрайно да си затварят очите и да приемат споразумения, които за Русия означават единствено печелене на време преди вкарването на нови нейни войски на украинска територия, означава да изглеждат като безсмислени фигурки върху дъска, която Путин обръща всеки път.
Русия изобщо не иска мир в Югоизточна Украйна. Иначе там отдавна щеше да настъпи мир. Това е нейният leverage, насочен към Киев, инструментът, чрез който тя подлага на изпитание Порошенко и новата власт, тяхното политическо настояще и бъдеще, като блокира възможността да се занимават спокойно с реформите, с икономиката – а за Украйна това сега е жизнено необходимо.
Дали Путин се надява, че по този начин ще предизвика един нов Майдан и поредна смяна на властта? Възможно е. Така или иначе, Югоизточна Украйна е едно ефективно оръжие на Путин в битката му срещу Киев.
Според мен това си остава и един ефективен инструмент на руската вътрешна политика. Именно тази война е фундаментът на днешната руска пропаганда. Именно с нея прикриват (засега) реалните минуси за страната и гражданите в резултат на санкциите и падането на цените на петрола. Само войната прави възможни призивите към хората да не хленчат и да затягат коланите, да забравят за топящите се заплати и пенсии, за неизбежното увеличаване на безработицата, за намаляването на разходите за всичко, освен за армията.
Точно това – „войната” – е онзи стереотип , който събужда в народната памет завинаги вкорененото в нея: „ще ядем замръзнали картофи, но няма да се предадем”. Макар че и ситуацията е друга, и вождовете са други, и изобщо не се предвижда някаква жестока картофена диета, и сме преминали през разпадането на СССР след войната в Афганистан и ниските цени на петрола едновременно с невероятната надпревара във въоръжаването… И никой не напада Русия – точно обратното – Русия си прави каквото си иска на световната сцена.
Но умелите пропагандисти без никакви затруднения трансформират завладяването на чужди територии в „идëт война народная, священная война”. Плюс това – война за свои в миналото територии, което също стопля душите и предизвиква възторга на комлексираните сънародници.
При съществуващите ниски цени на петрола и икономическите трудности именно тази патриотична вълна трябва да подпре рейтинга на незаменимия лидер и да му гарантира четвърти мандат в управлението на държавата. Мисля, че на това разчитат кремълските експерти: Югоизточна Украйна да тлее и да се взривява според техните желания до 2018 г., тоест толкова време, колкото им трябва, за да бъдат удържани на едно високо ниво електоралните шансове на върховния главнокомандващ. Или пък докато не бъдат отменени изобщо всякакви избори.
Най-активно на тази война би трябвало да се противопоставя руското общество. Но по-голямата част от него е „за”, а по-малката е пасивна. Казват, че Путин реагира нервно на товар-200. Според мен в Русия войната могат да спрат майките на войниците. Просто един бунт на войнишките майки с подкрепата на онези, които още не са загубили окончателно способността да мислят. Всички имат деца. Всички разбират колко е убийствено да загубиш детето си. Общо над 5000 души са загинали в тази война, хиляди просто са откачили, хиляди други продължават да бъдат обработвани по всички възможни начини, за да подкрепят конфликта, който е необходим само на един-единствен човек.
Путин е свикнал да печели. На него 14 години му вървеше невероятно. С цената на петрола, благодарение на която той издигна всичко и всички. С не най-силните, каквото и да си говорим, световни лидери, на чийто фон дори той изглежда (за самия себе си – със сигурност) световен лидер. С народа, разбира се. С руския дефицит на бунтари и хора, готови да дадат за свободата дори една заплата, камо ли живота си.
Той просто наистина попадна на точното място в точното време. И е сигурен, че ще прекара всичките западни слабаци, които се опитват да се договарят с него – както е правил вече не веднъж и не два пъти. Той е сигурен, че ще излъже целия свят и ще спечели, защото е несравним и е късметлия. Той още не е разбрал, че етапът на неговия късмет е приключил. Той просто не разбира това, не чува, не вижда, не желае да чува и да вижда. А когато при него идват Меркел и Оланд, той чува не тяхата загриженост, а собственото си „аз съм голяма работа”.
Путин не е герой и не е злодей. Той прилича на един най-обикновен рекетьор. Надявам се, че на Запада няма да му трябват още 15 години, за да разбере това. Практиката показва, че ако „клекнеш” пред рекетьорите – винаги губиш. Че те се кротват, когато видят насреща си сила. Много се надявам, че следващият мирен план ще бъде последният, а не просто поредният. И че Меркел и Оланд ще направят всичко възможно Путин да разбере това.
Наталия Геворкян, руска журналистка