Снайперистите на Майдана са били ръководени от помощника на Путин Владислав Сурков

maidan4Председателят на Службата за сигурност на Украйна (СБУ) Валентин Наливайченко обвини Владислав Сурков, помощник на руския президент Владимир Путин, че е ръководил снайперски групи на киевския Майдан през февруари 2014 година, съобщават днес украинските медии.

Валентин Наливайченко е обявил това вчера в ефира на украинската телевизия „1+1“.

Той е заявил, че тази информация са съобщили по време на разпитите служители на специалното подразделение на СБУ „Алфа“.

 

maidan_2
Киев, 20.02.2014 г.

 

„Те съобщиха конкретни факти за месторазположението на снайперски групи от чужда държава, които са се целели и в демонстрантите… и в служителите на украинското Министерство на вътрешните работи“, е казал Наливайченко.

Той също така е подчертал, че правоохранителните органи разполагат с документално потвърждение на противоправната дейност на тези групи на територията на Украйна.

„В материалите по конкретното производство се съдържат длъжности, фамилии, копия от паспорти, дати на влизане/излизане от Украйна, какви средства за връзка са използвали, в какви сгради и помещения са се намирали, как съветникът на Путин Сурков е осъществявал ръководството в Киев“, е съобщил председателят на СБУ.

По думите му 3 групи служители на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) са били в Киев през периода декември 2013 г. – февруари 2014 година, като са организирали и планирали разгонването на активистите на Евромайдана.

Наливайченко е споделил, че голям брой служители на правоохранителните органи и СБУ са се оказали предатели и служители на чужда служба за сигурност и е дал като един от примерите бившия ръководител на СБУ в Крим Пьотр Зима, който същевременно е бил и сътрудник на ФСБ и е съдействал на руската страна при анексирането на полуострова.

Към днешна дата за държавна измяна са заподозрени около 100 бивши служители на СБУ, 10 от тях са арестувани.

iakimenko
Александър Якименко – председател на СБУ по времето на Янукович

Наливайченко също така е съобщил, че на следователите от украинската Главна прокуратура са предадени документи, подписани от неговия предшественик Александър Якименко, с указания за провеждането на антитерористична операция на Майдана с използване на оръжие срещу протестиращите.

surkov_3
Владислав Сурков (рождено име – Асланбек Дудаев)

Помощникът на Путин Владислав Сурков отговаря в частност за въпросите, свързани с отношенията между Русия и самопровъзгласените републики Абхазия и Южна Осетия, той е бил в състава на руската делегация в Минск по време на преговорите за съгласуване на мирното споразумение.

За Донбас, за неговите богове и за думите, които не означават нищо

Изказването на донецката преподавателка и писателка  Елена Стяжкина по време на конференцията „TEDx Kyiv 2014“ кара стотиците присъстващи в залата да станат на крака. Списание „СОДА“ предлага пълния текст на този разказ за Донбас, неговите богове и за думите, които не означават нищо. 

Елена Стяжкина
Елена Стяжкина

Когато излизах на сцената, видеорежисьорът ме попита: „Само тази снимка ли да Ви оставя – от Майдана?” Отговорих му: „Не, всъщност да – тази снимка, но това не е от  Майдана, това е Донецк, Украйна”.

Няколко основни момента, които искам да отбележа, преди да говоря днес за гласовете, които се долавят от района на войната.

Донецк
Донецк, март 2014 г.

 

Това е Донецк (показва снимката на проукраинския митинг в Донецк през пролетта) и това е Украйна. И Донбас също е Украйна. И това не е само едно мое желание. Това е социология, която и през март, и през април, и през май показваше винаги един и същ резултат – 65-67% споделяха желанието си да живеят в Украйна. Една трета от хората или малко повече бяха за Съветския съюз, за Русия, за ДНР.

Вторият момент, върху който искам да акцентирам вниманието ви. Същността на Донецка и Луганска област – това е украинското село. И така е било винаги. Украиноезичното, украинското село. И дори Голодоморът не е унищожил това село. Там има европейски градове. Във всеки случай бяха европейски. Сега Донецк изглежда по-скоро като изнасилена жена, отколкото като европейски град. Там има позор, срам, жертвеност и нежелание да се мисли за всичко това. А аз искам да поговоря за гласовете, които ние като че ли не чувахме и които като че ли сега звучат така активно.

Ние не можем да разберем какъв е този глас, какви са тези хора. Кой крещи толкова силно? Кои са тези 20% членове на въоръжените отряди на Руската федерация? Там няма гражданска война и ние го разбираме, това е война на Русия срещу Украйна.

Но 20% участващи от средите на местното население – тях ги има, разбира се. Кои са тези хора?

Франц Боас, американски социолог и антрополог, в средата на ХХ век представя една много интересна хипотеза, която в общи черти се потвърждава: по едно и също време едно и също общество може да живее в различни хронологични плоскости. Това означава, че едни хора, условно казано, живеят в пост-модернистично общество, а други – например, в рамките на една традиционна ценностна система.

И всъщност гласът, който чуваме сега и не можем да разберем какъв смисъл влага той в нещата – това е гласът на добиващото стопанство (характерно за първобитните общности – б. ред.). Това е гласът на едно стопанство – ако използваме термините на Енгелс – което не произвежда нищо, възприема света като враждебна природа, която може да дава блага, а може и да не дава. Тук един капак на канализационна шахта е също такава храна, както и един банан. Оградката от някой гроб, металните конструкции от някой завод – всичко това може да бъде отрязано и продадено. Тук не съществува и не може да съществува въпросът за собствеността и разбирането за собственост. Природата дава, ние взимаме, не крадем.

Кой може да ограничи това, ако не съществува въпросът за собствеността? Този, който е по-силен. Вождът. В ролята на който е милиционерът. Ако дадеш на вожда част от плячката, ако му жертваш нещо – ловът ще бъде успешен. Тук не съществува „утре” като понятие, не съществува рефлексия за бъдещето. Преживяхме този ден – отлично, ще преживеем и още дни. А може и да умрем – рефлексия за смъртта също не съществува. Съществува един враждебен свят – природата, съществуват някакви враждебни „други”, но напълно липсва виждането за собственото „аз”. Тук не съществува въпросът „Кой съм аз?”. И отговорът на въпроса също не съществува.

Тук съществуват богове, издигнали се от средите на вождовете, на милиционерите. Тези богове могат да бъдат прокурори, съдии, някои богове стигат даже до ниво президент. Всички те са в системата на добиващото стопанство. Към тях не може да се подхожда с въпроси за съвест и морал – това е съвсем друг начин на обитаване на пространството. Боговете могат да бъдат най-различни, но със сигурност не и добри. Също като в антична Гърция. Зевс категорично не може да бъде наречен добър бог. Същото е и тук: подли, хитри, пияници, отвратителни, но богове. И трябва да им бъдат принасяни жертви, трябва да се гласува за тях – и тогава те се усмихват от плакатите. И може би тогава ще настъпи някакво умиротворение и утре ловът ще бъде много успешен. А може и да не бъде – това означава, че боговете са се разгневили и трябват още и още жертви.

Този свят си има своя „златен век”. Както всяко добиващо общество. Този „златен век” е изпълнен с миньори и металурзи. Тогава върховният вожд, един такъв Кетцалкоатъл, беше в Кремъл и беше строг, ужасно строг вожд. Но тогава беше хубаво. А и затворът също е хубаво място. Защото там дават ядене, там човек има покрив над главата, там е топло в края на краищата. Онзи „златен век” вече не всички го помнят, знаят за него от легендите. През онзи „златен век” се случи Великата Победа (във Втората световна война – б. ред.), една сакрална победа, представяна абсолютно превратно в смислово отношение. Това е една такава титаномахия /в древногръцката митология – битка между титаните и олимпийските богове/, в която никой не се притеснява права ли е била Тетида, като е застанала на страната на Зевс, как са пострадали хекатонхейрите /великаните, които помагат на боговете да спечелят битката/ и дали изобщо трябва да бъдат съжалявани. При титаномахията „нашите” са победили „не нашите” – фашистите, браво на нас, как хубаво ги напердашихме.

Но идва краят на „златния век”. Изгонване от рая. И децата вече работят в копанките – това е една дупка в земята, където копаят въглища. Без никаква техника на безопасност. Въглищата след това ги продават. Това е същата тази природа, която се използва по същия начин, както е всъщност в добиващото стопанство. Индустриално езичество, копанки, деца под земята… Денис Казанский, един от прекрасните донецки журналисти, веднъж каза, че от самолета пейзажът на Донецка и Луганска област прилича на покрит с лунни кратери – това са копанките. Като че ли така не може да се живее. Но живеят.

копанка
Вход в една от така наречените „копанки“

 

И се случва така, че при второто си пришествие Кетцалкоатъл изпраща своите богове с нови прекрасни средства за добиване на храна. Средства за война – също, но преди всичко – за добиване на храна. Защото когато танкът си свърши работата, той може да бъде предаден за скрап. Ще ми кажете: е хайде сега, танкът не е направен от такъв метал, който може да бъде предаден за скрап. Но това го знаете вие. Те също го разбират, но по пътя на пробата и грешката, не веднага, с времето. Ще намерят в танка онези части, които могат да бъдат предадени за скрап. Когато сваляха самолети, хората също носеха самолетите за скрап. Това е храна. Боговете ни пращат храна и това е супер, има за ядене.

Възможна ли е тук победа, може ли един чужд бог да бъде признат за свой? Ако е милосърден – не. Защото тук никой не е виждал добро. Тук никой не вярва в доброто (аз все още говоря за онези 20%). Никой няма да разпознае доброто. Има една история – нека да я смятаме за една от легендите на тази война. През юни в едно от малките миньорски селища, не завзето от Руската федерация, имаше защѝтен блокпост на украинската армия. Всяка нощ този блокпост го обстрелват от различни къщи: ту с автомати, ту с минохвъргачки. Един от украинските военни, който се оказва  местен, казва: „Аз ще реша този проблем”. Прави една бесилка и я слага до блокпоста, на площада. Сутринта местните жители започват да носят на блокпоста разни манджи, вареники, салам: „Абе момчета, защо не казахте, че вие сте тука властта?”. Онзи местният ги пита: „Какво сега – ще я махаме ли?”. Те се посъветвали и му казали: „Не, нека да постои, че да не се отпускаме”. Така че, първо бесилката, след това поуките. Това е начинът, по който тук може да дойде един чужд бог.

През цялото време се предлага едно виждане, една теза, че като ги налегнат студът и гладът, тези хора ще разберат, че с Украйна им е било добре и ще се върнат. Не. Не им е било добре. Те живееха много зле. И така, както живеят сега – така им е добре. Така, както живеят сега, те могат да живеят безкрайно дълго. Танковете са храна – а защо не? И нещо повече – тогава възниква въпросът: дали трябва да се помага на тези, които не искат да бъдат спасени, на които им е добре? Танковете, както и капаците на канализационните шахти се различават от бананите – не се самовъзпроизвеждат. Затова ще има експанзия – оръжие имат, опит имат – могат да заграбят нещо в някоя съседна област и да го използват по същия начин, да го присвоят и да го продадат.

Но този свят ще убие украинското село. Този свят вече убива патриотите. И този свят убива и ще убива собствените си деца, които ще растат като Маугли.

Какво да правим с всичко това и може ли нещо да бъде направено? Мисля, че да. Има две важни неща: думите и хората.

Първото – думите. Хайде да помислим за следното: от нашия активен речник трябва да изчезнат думите, които не дефинират нищо. Думата „Донбас” нищо не дефинира. Когато произнасяме „Донбас”, смятайте, че рецитираме стихотворението на Юз Алешковский: „Другарю Сталин, да сте жив безкрайно, а аз да пукна тук сред таз тайга, но пък все повече чугун, стомана ще има всеки в нашата страна.”

Ако все още измерваме това, което правим, в чугун и стомана, то Донбас наистина е въглищата и всичко от този род. Обаче ние не измерваме с тази мярка нашето движение и нашия живот днес. И второто, което трябва де изчезне от езика, е  „дядовците ни са се сражавали” и „Великата Победа”. Това не трябва да го има, никога вече. Войната е смърт, смърт, смърт и пак смърт. Това не е футболен  мач. Това не е „нашите” срещу „техните”. Това е винаги в началото, а накрая идва смъртта. Поне тези два израза да изчезнат от езика, да престанем да ги използваме.

Второто и също много важно според мен. Никога не съм мислила, че ще кажа тези думи, но ги казвам: тези земи имат нужда от една позитивна колонизация, от мирна колонизация. Тези земи точно така са се развивали. Отначало, в края на ХVIII век тук е дошъл Чарлз Гасконие, след това – Джон Хюс, Лепле, Лаче. Това са хора, които са дошли да развиват добива на въглища и металургията и са донесли със себе си квадратно-гнездовия метод за строителство на градове. Дегтярьов, един от секретарите на областния комитет на партията в Донецка област през 60-те години, разбира, че е нужна интелигенция, и тогава са привличани професори, актьори, учени… и така се е формирала тази атмосфера, която превръща Донецк в един европейски град с всичките му нюанси.

В заключение искам да кажа следното. В еврейските молитви има един такъв завършек: „До среща в Йерусалим”. И хиляди години евреите са завършвали така своята молитва. Искам да кажа на присъстващите тук дончани и луганчани, а и на онези украинци, които искат не само да обичат Украйна, но и да правят нещо за нея. До среща в Донецк. Донбас няма да се върне в Украйна, защото Донбас не съществува. На това място или ще бъде Украйна, или няма да има нищо. До среща в Донецк.

 

Елена Стяжкина е украинска рускоезична писателка, професор в Донецкия национален университет. Изследовател на културните процеси в Донецка област. През април 2014 година тя получи в Москва наградата в категорията „малка проза” в рамките на международния литературен конкурс „Руска премия”, в който участват рускоезични поети и писатели от цял свят.

Снимки: Юлия Кочетова, Денис Казанский

САЩ ще продължат да инвестират в проекта за реформиране на украинската милиция

Новата милиция ще има нова униформа / снимка: Униан
Новата милиция ще има нова униформа / снимка: Униан

САЩ ще продължат да инвестират в проекта за реформиране на украинската милиция, заяви посланикът на САЩ в Украйна Джефри Пайет, предава BBC.

„Планираме да продължим инвестициите в този проект. Участието ни няма да се ограничи с първия му етап в Киев, искаме да работим с МВР и след успешното въвеждане на реформите в Киев и да ги разширим и в други големи градове като Харков и Одеса“ – каза той.

По думите на посланика целта на общия проект на САЩ и украинското МВР е „създаване на нова украинска полиция, която да не е корумпирана и да служи на народа си, с нова униформа и нови начини на работа“.

По-рано първият заместник министър на вътрешните работи на Украйна Ека Згуладзе съобщи, че от 19 януари започна конкурсът за избор на кандидати за ново патрулно подразделение на киевската милиция, което цели да замести ведомството на КАТ.

Както „Украйна днес“ вече писа, целият персонал на ДАИ ще бъде уволнен и заместен с кадри на новото ведомство.

Украйна като сексапилен проект – Олег Илницки и Наталия Пилипюк

 

Олег Илницки и Наталия Пилипюк:Опит от курса по украинска революция на Университета в Албърта

Тази година в университета в Албърта (град Едмънтън, Канада) започна уникален курс, посветен на събитията от украинската еврореволюция от края на 2013 и началото на 2014 г. За опита от обучението Олександър Панкеев разговаря с Наталия Пилипюк и Олег Илницки – професори по украинска литература и култура в университета в Албърта, основали и преподаващи този курс.

Мина точно една година от началото на Евромайдана. Как оценявате събитията от дистанцията на времето? Има ли преосмисляне на тези събития?

Олег Илницки: Мисля, че никой не можеше да каже какво всъщност представляваха събитията от ноември миналата година. Дори когато някъде в края на декември – началото на януари за първи път започнахме да мислим за курса, не беше още ясно дали това не е само искра от политически емоции, които е възможно скоро да утихнат.

Мисля, че от гледна точка на времето е ясно, че това действително може да се нарече революция, а не само Евромайдан. Най-много ни впечатли осезаемата промяна, която настъпи в психологията на украинския народ. Изведнъж видяхме как Украйна се превърна в истинска нация, не само етническа, но и гражданска.

Много ми харесва, че украинците не са някакви ксенофоби и етноцентрици, а че всички етнически групи в Украйна създават истинска политическа нация. Това е най-ясната следа от Евромайдана и Еврореволюцията. Ние в нашия курс изрично подчертаваме именно това – че Украйна не е моноетническа държава.

Извърши се еволюция в политическите възгледи и разбирания, че Украйна е полиетническа държава и че се гордее с това.

Наталия Пилипюк: Да, съгласна съм с Олег, че наблюдаваме много голяма трансформация в украинското общество. Общувам с колеги във Фейсбук и забелязвам и индивидуални трансформации.

Ако трябва да говоря за себе си не само като за индивид, но и учен, то за мен голямо откритие е фактът, че сега концептуализирам историята на украинската литература изцяло по друг начин.

Очевидно е, че за това има основание, защото вече започнахме да говорим за полилингвизъм през 17-ти век, а не сме стигнали до 20-ти и 21-ви век.

Олег, например, повдига въпроса за билингвизма на Гогол през 19-ти век и го определя като украински, постколониален писател. Миналата зима, когато водих курс по съвременна украинска литература, реших да експериментирам.

Има ужасно много писатели, които са рускоезични. Четохме със студентите например Андрий Курков. Четохме и други, по-специално харковски писатели. Разбрах, че за един литературен теоретик е много важно да преосмисли целия организъм на украинската литература и да включи рускоезичните писатели към историята ѝ.

Тогава започнах да пиша на колеги от Киев и Харков. Питах ги дали съществуват награди, с които да признават постиженията на рускоезичните си колеги.

Тогава разбрах, че това почти не се случва. Което означава, че руснаците канят рускоезичните писатели от Украйна и там ги награждават, а украинците още не са стигнали до това да организират събития, където украинската литература да се концептуализира като полилингвистично явление.

За това до голяма степен ми помогна Андрий Курков. Чела съм статиите му в литературната критика и смятам, че пред нас стои задължението да преосмислим начина, по който пишем за историята на украинската литература, как я преподаваме и как се отнасяме към този полилингвизъм.

Имаме добри модели в канадската литература. Говорим за англофони и франкофони, но всичко това е все канадска литература. Така че има теоретичен модел, който може да ни вдъхнови за тази промяна на концепцията.

Какво ви подтикна да направите курса за Евромайдана в университета в Албърта? Как се зароди идеята?

Олег Илницки: В началото ни се струваше, че ще бъде прекалено рано да водим курс за събития, които се случват пред очите ни. Но колкото по-дълго се случваха те и колкото по-дълго наблюдавахме как Западът и Северна Америка реагират, разбрахме, че Евромайданът и Еврореволюцията не са само съвременно събитие, а трябва да се осмислят в исторически и културен контекст.

Започнахме да мислим за студентите си, които също имат много ограничени познания по история и особено по украинска култура. Решихме, че бихме искали да покажем тези събития и новите елементи от украинското общество в исторически и културен контекст.

Ние лично започнахме с това, че говорим не само за най-новите събития в Украйна, свързани с Евромайдана, но използваме Cultural studies, културологичен подход, за да се контекстуализира всичко.

За нашите студенти са неразбираеми не само отделни явления, но те нямат никакъв контекст и перспектива: например, защо именно Украйна преживява тези събития, а не Русия. Ние наблягаме именно на тази разлика и я свързваме с културата и историята на Украйна.

Наталия Пилипюк: Имаше и много практическа нужда, като например да запалим студентите по славистиката и по-специално по украинистиката. За последните години славистиката в Канада, а и като цяло у нас на Запад, много пострада. Малко студенти се записват на курсовете по украинистика. Оттук и практическия въпрос – как да запалите студентите по тази дисциплина.

Очевидно е, че Украйна е феноменално явление, но учените рядко се опитват да я представят по такъв начин, че да заинтересуват студентите. Ние се ръководим от принципа, че искаме да имаме не само студенти от украински произход, но и такива от други култури.

Колко са вашите студенти и много от тях ли са от украински произход?

Имаме 24 студенти. От тях 14 са с украински произход – първо, второ, дори трето и четвърто поколение. Останалите нямат никакво отношение към украинската култура. Двама от нашите студенти са русисти. Една студентка е фармаколог, петима са биолози. Един студент е от точните науки, още не се е ориентирал. Една студентка учи украинистика. Друг учи германистика. Трети – история. Имаме студентка, която едновременно учи драма и френска култура. Имаме двама политолози. Така че имаме много широк спектър, но това е така, защото създадохме курс за начално ниво.

Олег Илницки: Имаме една индийка в групата, китаец, полякиня, италианец и от други етноси.

Наталия Пилипюк: Да, 10 от студентите не са от украински произход. Ние се опитахме да представим Украйна като сексапилен продукт, така да се каже. И тя е! Отдали сме живота си на изучаването на тази култура и по някакъв начин трябва да предадем този интерес на други хора, особено неукраинци. Това е един от принципите, от които се ръководим.

Олег Илницки: Мога да добавя, че един от проблемите ни като преподаватели е да предвидим какво знаят студентите ни и какво не.

Променя ли се структурата на курса ви в процеса на преподаване?

Олег Илницки: Да, постоянно се променя. Изключително динамично водим курса. Ако събитията го изискват, променяме курса или акцента. Отдавна знаем, че днешните студентите не са наясно с фактите нито за Украйна, нито за Европа. Например, ако говорим за Европейския съюз, то трябва да обясним какво е това.

Трябва да обясняваме и много други исторически факти. Също така се сблъскваме с проблема, че аудиторията ни е свикнала с митовете. На първо място с руските митове. Тоест, когато говорим за Украйна ни се налага също да преодоляваме стереотипите и митовете.

Например, този за Киевска Рус като първата руска държава. Това трябва да го направим доста бързо и умело, ако искаме да се фокусираме върху Евромайдана.

Наталия Пилипюк: Има митове, които царуват сред студентите от украински произход. Те са запознати с украинската култура единствено чрез танците, кухнята, знаят няколко украински думи и познават фолклора, но нямат понятие от украинските интелектуални традиции, литература и философия. Опитваме се да преодолеем вътрешните и външните митологични концепции.

Като основа на литературата за курса избрахме две книги. Първата е „История на Украйна“ на Сергий Йекелчик, която концептуализира историята според съвременните теоретични модели.

Втората е дневникът на Андрий Курков, който е преведен на английски език. За съжаление още не е излязъл в Канада и имаме само британската версия. Имахме проблем с това, защото канадските книжарници не купуват британски издания. Което е смешно! Но студентите успяха да купят електронен вариант от Аmazon.com.

Това са двата ни основни текста. В допълнение използваме публицистика на сериозни автори. Например статиите на професор Тимъти Снайдър или да речем редакторски статии в „New York Times“, „Forbes“ или „Bloomberg“.

Олег Илницки: Поставихме въпроси за различните дискурси: за руския, за украинския, за западния дискурс. Анализираме как различните медии се отнасят към Украйна и как отразяват събитията.

Сравняваме какво ще кажат медиите, да речем руските, какво ще кажат северноамериканските, европейските и т.н. Така че се опитваме да представим този курс възможно най-обективно. Ясно е, че и ние самите преживяваме събитията, но…

Наталия Пилипюк: Няма да крием позицията си!

Как успявате да комбинирате студената логика на учен и преподавател с гражданската си позиция? Има ли емоционално напрежение в аудиторията по време на обсъждането на събитията в Украйна?

Наталия Пилипюк: За разлика от Олег аз съм по-емоционален човек и не крия емоциите си. Балансираме се взаимно. Между студентите също има емоционални реакции, но те са емоционални по-скоро затова, че искат да проверят това, което са чули вкъщи.

Тогава им даваме апарат, който им е нужен, за да анализират. Но в никакъв случай не крием гражданската си позиция. Смятам, че би било нечестно. Предварително казваме, че нашето мнение е такова и такова и то е базирано на такива факти или такива модели.

Олег Илницки: Не крием факта, че сме били на Майдана по време на Оранжевата революция, че сме били на встъпването в длъжност на Юшченко. Знаехме от самото начало, че ще има такъв момент в курса.

Културологията казва, че ученият трябва ясно да дефинира позицията си.

Наталия Пилипюк: Той трябва да е с ясна позиция. С ясна позиция!

Олег Илницки: Не се крийте зад някакви риторични конструкции. Ясно е, че се стараем да бъдем обективни. Показваме моменти, които да речем са неблагоприятни за Украйна. Например, неофашизмът, елементите на супернационализъм, с които не сме съгласни.

Наталия Пилипюк: Или хомофобията… Говорим и за това.

Изглежда, че вашият курс излиза далече извън границите на събитията от Евромайдана.

Наталия Пилипюк: Революцията започна с това, че трябва да се преустрои обществото, защото е нездраво на икономическо, социално и междукултурно ниво. Засягаме всички теми и ги обсъждаме критично.

Например, вчера говорих за реформата в милицията, защото миналата седмица една студентка попита как може „Беркут“ да се държат толкова брутално. Дали не са руснаци?

Отговорих, че революцията започва с това, че трябва да промениш първо себе си. Тези хора са престъпници, защото са се съгласили да изпълняват незаконни нареждания, дошли от по-горе.

Започнахме да говорим за традицията на бруталност сред украинската милиция. Вчера се появи статия за реформирането на милицията, напечатана от харковска правозащитна група. В нея Олег Мартиненко и Евген Захаров предлагат сериозни промени. Изглежда, че правителството е приело тези предложения.

Така че ние нагледно показваме как по време на революцията се протестира против злоупотреби на различните нива и как сега, след революцията, постепенно под влиянието на обществото реформите започват.

Така че ние сме представили и обсъдили този документ за реформа на студентите, защото за нас е много важно студентите да разберат, че това не е външно създаден проблем. Има вътрешни проблеми, които трябва да бъдат преодолени.

Олег Илницки: Също така наблягаме много на живота на Майдана. Говорим за неговия художествен аспект: за плакатите, концертите, музиката на Майдана. Говорим и за ролята на жените на Майдана. Следователно, стараем се да представим явлението много широко, като не се ограничаваме само с политиката и историята.

Наталия Пилипюк: Иначе казано, Майданът не само като революция, а и като творческо място.

Олег Илницки: Например, планираме да говорим също за хумора и сатирата.

В описанието на курса ви е посочено, че при обсъждането на отделни теми планирате да каните специалисти от тези сфери. Били ли са при вас вече някои от поканените лектори и кого още планирате да поканите?

Наталия Пилипюк: При нас вече беше Сергий Йекелчик. Скоро Хедър Колман ще говори за църквата. Тя се интересува от въпроса за религията в Украйна. Надяваме се, че ще имаме гост, с когото ще говорим за историята на Крим. Лично аз ще говоря за кримските татари. Ще говоря също и за украинските евреи. Ще говорим и за отношението на Виталий Портников, Евген Захаров, Борислав Береза по тези въпроси.

И това, как да кажа, са много интересни, но и нелеки моменти за представяне, но историята на украинско-еврейските отношения, както знаем, не е проста. Именно затова искаме да покажем, че независимо от тежките моменти, Украйна претендира, че е привлекателна за своите еврейски граждани, които стават украински патриоти.

Наблюдаваме социална трансформация в различните етнически групи. Например, татарите помогнаха на украинските войски в Крим. Този патриотизъм на кримските татари също свидетелства за това, че Украйна престава да бъде етнически ексклузивна, а става политически инклузивна.

Олег Илницки: Наблягаме на такива моменти като интернет, социалните мрежи, за да обясним как именно революцията успя да се осъществи. И че благодарение на тези нови технологии в Украйна се случва нещо изцяло ново.

Правите ли сравнение между украинската революция и други революции и движения? Тези в Грузия, Египет?

Наталия Пилипюк: Не сме стигнали до там, но го сравнихме с това, което междувременно се случваше във Венецуела и с това, което се случва в Хонконг.

Олег Илницки: Една група студенти избраха именно тази тема за своите презентации, за да сравнят революциите в Египет и Украйна. Така че, точно такъв урок ще има в бъдеще.

Наталия Пилипюк: Бих искала само да добавя, че в курса наблягаме на обществения договор. Това е, което украинците изискват – да се спазва този договор.

Обществен договор?

Наталия Пилипюк: Това е връзката между държавата, властта и гражданите. Защо акцентирам върху това ли? Защото за мене парадигмата на украинската култура е именно борбата за равни права и спазването на обществения договор.

Може много негативно да се говори за казаците, но ключов елемент в тяхната митология е идеята за златната свобода, а именно правата и привилегиите в замяна на служба. Разглеждам идеята и разкривам връзката ѝ с идеите на Жан-Жак Русо.

Днес продължението на идеята за златната свобода е как съвременните украинци също изискват уважение към себе си, към културата, в замяна на своята лоялност като граждани. Може би това е малко по-широко, но тези детайли са главната идея на нашия курс.

Превод от украински: Габриела Джоглева

 

Пропаганда, която убива

Известният украински преводач, журналист и дипломат Дмитрий Чекалкин на своята страница във Facebook предлага на читателите си таблица, в която сравнява Германия (от 1933 до 1945), Съветския съюз, Руската федерация и Украйна през 2014 г. и търси в изброените държави главните черти на фашизма.

ФАШИЗЪМ -главни черти Германия1933-1945 СССР Руска федерация Украйна2014
Култ към лидера да да да не
Еднопартийна система да да да не
Милитаризъм да да да не
Доминиращо политическо влияние на специалните служби да да да не
Поощряване от властите на антисемитизма и ксенофобията да да* да не
Медиите са подчинени на държавата и има силна държавна пропагандистка машина да да да не
Външна агресия и териториални претенции към съседите да да да не

*при Сталин и Брежнев

Дмитрий Чекалкин цитира Дмитрий Биков – руски поет, писател и журналист, който разсъждава за пропагандата в РФ и за нейните жертви: „В нашата обща родина в продължение на половин година Украйна, украинската власт я наричат фашистка. Говорят за „укробандеревци“, орки, говорят за „укри“, които убиват деца, а онези, които защитават, опитват се да защитят Украйна от обвиненията във фашизъм, ги наричат убийци на деца.

В тази страна един внушаем човек, какъвто би трябвало да бъде един артист, заминал там и с халосни патрони (експертите доказват, че не са били халосни – бел.ред.) пострелял с картечница. На фона на това, което правят Соловьов, Кисельов и много други мои бивши колеги – страшно ми е да ги наричам бивши – на този фон Пореченков е невинно дете...

Той е постъпил абсолютно в рамките на своя имидж. Нищо друго аз не научих за Пореченков. Спомням си, когато Галкин, забележителен актьор, беше стрелял с гумени патрони по бармана, просто защото се беше преуморил на снимачната площадка, в личния му живот не всичко беше наред, всички започнаха да преследват Галкин.

Той сигурно не беше се държал много добре, но хора, какво искате от човек, който се е вживял в бруталния имидж и в него съществува не една година? Така го преследваха тогава, че той умря накрая.

Аз никого не искам да плаша с възможната смърт на Пореченков – Михаил Евгениевич е много силен човек, но аз искам да кажа: вие не преследвате Пореченков. Пореченков е една от безбройните жертви на тази пропаганда. Той няма такъв интелект, че да се противопостави на пропагандата.

В Русия сега е пълно с хора, които биха искали да заминат там (в Украйна – бел.ред.), да вземат там картечница и да стрелят, но не с халосни. Тази работа със зомбирането на хората е била извършвана от съвсем конкретни хора, които няма да получат прошка – и аз искам да ги предупредя. Те знаят разбира се, затова и пият толкова много.
Но аз просто от себе си лично искам да ги предупредя: ако аз оцелея, ще направя всичко възможно те да нямат  място не само в професията, но и в страната. Те прекрасно знаят какво са направили с тази страна. Пореченков на този фон е абсолютно дете

С пълния текст на интервюто с Дмитрий Биков можете да се запознаете на сайта на „Ехо на Москва“.