Леонид КАГАНОВ: Чий и за какво е Крим

Леонид Каганов

Като страна аз се оказах в положението на дребен тарикат, който поради някаква си причина е отмъкнал от бившия си приятел скъп мобилен телефон („нямам нищо общо! мобилният телефон сам скочи в джоба ми!“), а сутринта е разбрал, че на мобилния му няма нито зарядното, нито пък фактура. И няма откъде да се намери такова зарядно с рядко срещащ се кабел или то пък струва много скъпо. А пък без фактурата телефонът се счита за краден.

За мен, гражданина, Крим винаги е бил мой, макар да не обичам жегата, курортите и плажовете. Той беше мой по времето на СССР, когато бях още малък и там ме заведоха родителите ми. Той беше мой и през 1993, когато тримата – аз, една приятелка и още един приятел отпътувахме натам и след като на гарата обменихме рубли за гривни, две седмици прекарахме на палатка на брега. Крим беше мой и през 1999, когато вече бях разбрал със сигурност, че по цени и обслужване Египет и Турция са много по-мои. Едва тази година Крим, както виждам, вече съвсем не е мой. Кански цени на самолетните билети (4 пъти по-скъпи, отколкото за направлението Москва-Лондон), седмични опашки за пресичане на Керченския пролив и кървава война там, където по-рано бяха магистралите. Да прибавим и проблемите със статуса – преди в Крим бях желан гост за всички. А сега за някого (дори и това да е някакъв малък процент) внезапно е превърнах в руски окупатор. И вече може скришом да ми плюнат в супата.
Та чий стана Крим? Със сигурност не мой. Може би сега е собственост на олигарсите. Може би – на бога на войната. Може би – на извънземните. Но за мен, обикновения гражданин на Руската федерация, Крим стана 100 пъти по-малко мой от преди.

От позицията на гражданин терминът „мой“ изобщо не ми е ясен. Имам една позната, гражданка на Русия, която мечтаеше да живее с децата си в Крим и още навремето купи там къща. И според всички правила я вписаха в някакъв си имотен кадастрален регистър. И Крим стана неин. Значително повече неин, отколкото за останалите граждани на страната, наречена Украйна, към която той картографски принадлежи. Разбирате ли абсурдността на ситуацията? Собственост в собствеността. Карта в картата.
Вземам лист хартия, оцветявам на него голям квадрат и казвам: това всичко е мое. Ти рисуваш в този квадрат друг, по-малък и отговаряш: а това е мое. И живеем спокойно с този парадокс. А след това се появява тълпа абсолютно чужди хора и крещи „Крим е наш!“ Чий конкретно – посочете с пръст.

Имам много и различни приятели, руснаци, които официално си присвоиха малко късче от друга страна. Един мой приятел, пламенен патриот има апартамент в Лондон. Друг – пламенен либерал, в Испания. Моя добра приятелка има апартаменти пък в България. Четвърти приятел, не особено обременен от излишества, с усилие спести 200 хил. рубли за малка къщичка в планините на Словения. На никого от тях не попречи фактът, че нито Британия, нито Словения са наши. Затова пък Чечня е наша. На всички карти и съгласно всички световни спогодби. Някой да иска да си купи имот в Чечня или поне да прекара там отпуската с децата?

Приказката за „Ние възвърнахме своето си“ не ми действа, само ме плаши. Ами да върнем и Финландия тогава, барабар с Полша и Прибалтика. А… и Аляска. Ами ако всички започнат така? Ако някаква си Турция си поиска Крим обратно? Защото колкото и да крещи Русия „Крим винаги е бил наш“, какво ли отношение има тя към Кримското ханство, на което Крим е принадлежал първоначално. След това Курилските острови ще си ги поиска Япония – така откровено и толкова наскоро откраднати от нея, че това е единствената причина, поради която до сега не сме подписали мирен договор с Япония – официално и досега сме в състояние на война. Китай е в правото си да поиска да си върне Сибир и Далечния Изток. Германия ще си поиска обратно собствения Кьонигсберг, който по непонятни причини от не особено отдавна принадлежи на Русия, въпреки законите на логиката, географията и пространството. И ако това стане, Германия може да продължи и да си поиска и Смоленск, в границите от 1942 година. Пък и Монголия може да си спомни как някога ѝ е принадлежала една „не особено голяма“ част от Русия – от Черно море до Хабаровск и може да поиска да защити интересите на всички сега татари, които в момента живеят там.

Разбира се, тук веднага ще наизскачат разни хорица и ще закрещят, че народът на Крим, разбираш ли, сам е избрал своя път… Не, разбира се, така път не се избира. Път се избира както направиха това в Шотландия: честният и открит референдум се подготвяше много години. Ако утре в Русия настъпи нестабилност, бардак и борба за власт, а в същото време китайски войници с липсващи нашивки наводнят Далечния Изток, блокират с оръжие в ръка всички държавни учреждения и в суматохата организират референдум – аз, точно по същите причини, няма да приема неговите резултати. Даже и ако ми кажат, че повече от 50% от жителите на Далечния Изток са предпочели китайската автономия пред това да са руски регион. Даже няма и да се опитам да разбера 52% или 92% са гласували, било ли е всичко честно или е измислица на китайските политтехнолози. Референдуми така не се провеждат. Точка.

И изобщо, на мен, като гражданин на Русия, изобщо не ми е ясно защо именно Крим именно днес е именно наш. И в коя си част точно Крим преди не е бил мой, а сега е.

Може би ще ми възразят, че разсъждавам от гледна точка на гражданин, а трябва – от гледна точка на страната? Добре, да опитаме, да кажем на глас онази истина, която не е прието да се споменава. Смятайте казаното по-долу за мои собствени фантазии. И така, аз съм страната.

Крим беше полуостров, стана остров. От едната му страна има море с непитейна вода, от другата – чужда държава, с която аз, като страна, съм се изхитрил да се изпокарам до такава степен, че сме в състояние на война. Промишленост в Крим няма. Селско стопанство – три праскови и полуизсъхнали лозя, наполовина изсечени в антиалкохолната кампания от времето на Перестройката. Чиста питейна вода и електроенергия се получават от страната, която според нас, се пада малко нещо фашист. Всички пътища и железопътни линии са останали там, при така наречените фашисти.
Като страна аз се оказах в положението на жалък тарикат, който поради някаква си причина е отмъкнал от бившия си приятел скъп мобилен телефон („нямам нищо общо! мобилният телефон сам скочи в джоба ми!“), а сутринта е разбрал, че на мобилния му няма нито зарядното, нито пък фактура. И няма откъде да се намери такова зарядно с рядко срещащ се кабел или пък струва много скъпо. А пък без фактурата телефонът се счита за краден.

Като страна сега се опитвам да натаманя кабел за зарядното. Тоест, да пробия коридор до Крим през държавата на така наречените фашисти, като организирам там гражданска война. Ама и това не ми се получава. Защото най-близката пътечка до вратите на Крим (Перекоп, пък даже и Сиваш) минава по брега и през цели четири области: Луганска, Донецка, Запорожка и Херсонска.
Нима има някой, който да е погледнал картата и да не е разбрал какво се случва?!
карта 1
В двете най-близки области – Луганска и Донецка – пожарът пламна охотно. А по-нататък не щя. Ясно – бързо и охотно предадоха Славянск, но той не ми е на пътя. По същата причина даже не стана и въпрос за това нито в Харков, нито в Суми, нито пък в следващите, съседни на Русия рускоезични области. Не са ми на пътя. Но пък на пътя ми е Мариупол. Жизнено необходим ми е, но пък с него – проблем. Ще взема да намятам там още техника и кадрови доброволци в отпуск и да речем, ще взема Мариупол. Ама нататък пък трябва да мина през Бердянск, Мелитопол, Херсон… А народът там е друг, не виждам желаещи да ми спретнат революция. Моята граница е далеч, а морския флот не става за таен щурм. Не се получи да отворя коридор и няма как да си заредя мобилния.

Какво щях  да получа като страна, дори ако, да речем, бях успял? Нов регион на загуба, който няма да мога да превърна нито в център на нанотехнологиите, нито в цъфтяща градина върху сухите камъни, нито дори в печеливш курорт – даже и в Сочи се издъних и не излязох на плюс.
А какво аз като страна получих в действителност? Остров с фериботна линия. Гражданска война току до границата ми. И нова „студена война“ с всички водещи държави на глобуса. Всеобщо осъждане. Санкции. Срив на имиджа ми под нулата. Международно напрежение. Икономически упадък и национална валута, срината вече почти с 25%. Отлични придобивки, страна, толкова дълго крещяща за стабилност.
карта 2
Ама хайде да си кажем истината докрай.
Аз, като страна, правя всичко това с Украйна (а преди това с Грузия) само по една причина – заради старата ми военна доктрина, от времената на Студената война през 60-те години на миналия век. Според нея колкото по-близо до моите граници НАТО разположи ядрените си ракети, толкова по-малко време за полет има ядрената бойна глава в момент на ядрена война и толкова по-висок е рискът да не успеят да реагират моите противобалистични системи – разработени и сглобени преди половин век.
На Щатите всичко им е наред – те са от другата страна на глобуса, а на мен едно време не ми позволиха да разположа ракетите си под носа им, в Куба – без малко да започне война. Затова днес моята истерия и международната ми политика са си същите, предишните: с всички сили да отблъсквам базите на НАТО колкото се може по-далеч от моите граници.
В Европа ядрено оръжие има в Британия и Франция, а ракетите на САЩ са негласно разположени в базите на страните от НАТО: Белгия, Холандия, Турция, Италия (в Далечния Изток – тайно в Япония и Южна Корея).
Продължителни международни пируети, политически интриги, икономически и енергиен шантаж – ето така успявам дълги години да уговарям Балтийските страни и всякакви си там Полши и Финландии да не се занимават с въоръжаване. Условният кръг е очертан – ядрените бази на НАТО са разположени в страни, които са на горе-долу почтителна дистанция от моите граници и разполагам с необходимото време да реагирам при пуск. Моята територия се защитава от телата на дружеските Беларусия, Украйна и Казакстан. Където са разположени старите, ръждиви, но все още дружески съоръжения за откриване на противниковите ракети.
И тук, да му се не види! Изведнъж, буквално под задника ми, се размърдва (и то яко) Украйна. Украйна, бе! Която по времето на СССР беше най-ядрената територия, защото ние оттам се прицелвахме в челото на всички европейски капиталисти. Пет атомни електроцентрали (включително и злополучният Чернобил) и един от най-големите в света арсенали от ядрено оръжие към момента на разпадането на СССР  (почти 4000 ракети). Разбира се, изнесохме оръжието от Украйна, но навиците си останаха. И ето, значи, най-разоръжената (но в миналото – ядрена до зъбите) Украйна се вбеси и изхвърли от трона моя надзирател и крещи „Сега искам в Европа и в НАТО!“
Е, аз, като страна, де… как да живея по-нататък с такава карта?!

Какво трябва да направя аз като страна? Ами като чуя как някой от съседите ми се кани да встъпи в НАТО, ще се съпротивлявам до смърт, ще нарисувам на картата буферна зона и ще я изгоря с напалм в една локална война, само и само това да не се случи. Аз, страната, още Грузия не съм преглътнал. А сега – и цяла Украйна!

Е, разбира се, мен, като страна изобщо не ме вълнува, че никой от НАТО не се е канел да ме замеря с ядрени заряди, а просто дяволски се страхуват от мен, а също така и от ислямистите и прочие политически неадеквати. И аз като страна не ща и да мисля, че за 50 години много неща са се променили в техническо отношение и затова противобалистичната отбрана зависи от съвкупността най-нови технологии, при които разстоянието до точката на старта не е единственият и главен критерий за успех. Но аз като страна не умея и не искам да усъвършенствам своите противоракетни системи. Аз искам фър-фър-фър – като в добрите стари 70-те.
Всичко ще свърши с това, че Китай ще влезе в НАТО. Защото той сега по източному мъдро мълчи, но отдавна е забелязал кой е главният му пазар и главният доставчик на технологии, и кой е опасният и непредсказуем съсед, който мине – не мине петилетка и подпалва война с бившите си приятели ту отляво, ту отдясно.

Така разсъждавам аз – като гражданин и като страна.

Леонид Каганов

Източник: http://politikum.in.ua

Българин закупи къщата на Ботев в Задунаевка (Украйна), за да я дари и превърне в музей

Къщата на БотевКъщата в бесарабското село Задунаевка, в която през 1866-1867 година е живял Христо Ботев, скоро ще бъде превърната в музей. Генералният консул на България в Одеса Димитър Тучков е закупил със свои лични средства къщата от наследниците на Тома Вакаренков – някогашния хазяин на тогавашния млад учител и бъдещ български поет и революционер. Намерението на българския дипломат, както самият той съобщи за Mediapool, е да превърне къщата в музей на Ботев и на българите, преселили се преди близо два века в този край на днешната украинска Одеска област.

По силата на Букурещкия договор през 1812 година този район влиза в състава на тогавашната Руска империя. След това започва масовото заселване на бягащи от поробената си родина българи. Първите от тях пристигат от Пловдив и Сливен през 1817 година. Днешната улица на мястото, където се заселват, носи името на Ботев. Именно на нея е и къщата, приютила поета. Няколко години по-късно пристигат още няколко десетки български семейства и през 1822 година е основано селище с името Задунаевка – защото спрямо България се намира зад Дунав.

Както е известно едва 15-годишен Христо Ботев е изпратен от баща си даскал Ботьо Петков да учи гимназия в Одеса. След завършването си той е изпратен като селски учител в Задунаевка, където пристига през август 1866 година. През следващата година заминава, за да се погрижи за своите близки в родния Калофер. Междувременно към края на 1866 г. в Задунаевка пристига Г. С. Раковски ипрекарва три денонощия в същата къща.

Макар и пребиваването на Ботев там да е сравнително кратко, то оставя следи в паметта на местните хора, които са съхранени до ден днешен и се предават от поколение на поколение. На къщата, в която е живял, е поставена паметна плоча, през 1991 година в центъра на селото е поставен негов паметник, където местните хора всяка година честват втори юни. В края на 2008 година е открит и музеят „Христо Ботев”, който е филиал на Одеския литературен музей.

Именно той ще бъде преместен и разширен в закупената от генералния консул в Одеса къща. Намерението му е с помощта на дарителска акция къщата да бъде реставрирана и дарена като принос за опазването и съхраняването на историческата памет за един от най-бележитите българи и неговата връзка със сънародниците ни от Бесарабия.

Botev1 Botev4

Източник: Mediapool

Прабългарските страници в историята на Крим

В Крим се проведе трета поред Международна научно-практическа конференция „Прабългарски страници в историята на Крим“

Кримска републиканска универсална научна библиотека "И.Я.Франко"На 20 септември в Универсалната научна библиотека „И.Я.Франко“ в Симферопол се проведе научно-практическа конференция на тема „Прабългарските страници в историята на Крим“, посветена на 106-тата годишнина на Независимостта на България.

Организатори на конференцията са Кримската републиканска общност на българите „Паисий Хилендарски“ под ръководството на Иван Абажер и Обществената организация „Кримска републиканска асоциация на татарите от Поволжието – Идел“ с Председател Илмир Темиргалиев.

Организационна и информационна подкрепа за провеждане на конференцията оказаха кримското Представителство на Република Татарстан и Агенцията за информация и бизнес комуникации.

Към участниците в конференцията се обърнаха с приветствени слова:

– Руслан Шаяхметов – заместник на постоянния представител на Република Татарстан в Република Крим, който поздрави всички присъстващи с Деня на Независимостта на България и пожела успешна работа на конференцията.

– Иван Абажер – Председател на Републиканската общност на българите в Крим „Паисий Хилендарски“, който в словото си заяви следното: „Днешната конференция, посветена на Деня на Независимостта на България е трета поред. Със задоволство искам да отбележа, че предишните конференции не преминаха незабелязано, тъй като в организацията им участват вече две обществени организации. Провеждането на такива конференции в бъдеще ще бъде част от работата на Българската национално-културна автономия в Крим. В резултат на тези 3 конференции, планираме създаването, отпечатването и представянето на каталог-албум, чиято цел е популяризиране на историческия произход на народа ни. Пожелавам ви успешна и плодотворна работа.

– Полина Станева – историк, член на Републиканската общност на българите в Крим „Паисий Хилендарски“ даде кратка анотация на конференцията: „Последното десетилетие учените си задават въпроси: „Защо българите – такова не голямо племе от ранното средновековие, са изминали такъв, изпълнен с перипетии на съдбата, път? Не са се асимилирали, създали са през вековете свои държави, през 11-12 век са преживели 200-годишно византийско робство, преживели са и османско иго, продължило 500 години, успели са да съхранят своята идентичност, своята култура, своя език. Къде са корените на този български народ, къде е неговия „извор“? Всяка държава се стреми да намери корените на своя народ – защо тъкмо тук сме се установили и как тази държава в днешния ден е независима и от значение за света?

Председателят на Съвета на обществената организация „Българска национално-културна автономия“ Хамзя Ямбаев, гост на конференцията, покани всички присъстващи на предстоящата „Българиада-2015“, която за първи път ще се проведе в Русия, в гр. Уляновск. На музея по история към Републиканската общност на българите „Паисий Хилендарски“ той предаде книги, издадени от Фонда „Българско възраждане“, сред които и „Обичаи и право във Волжска България“. Също така отбеляза, че през юни 2014 г. Българският държавен историко-архитектурен музей-резерват е включен в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

Конференцията беше открита от Вадим Майко, доктор на историческите науки, заместник директор по научната работа в Кримския филиал на Института по археология. Той изложи някои археологически въпроси на изучаването на прабългарската култура на Таврия като например:
– етнически – селско и градско население, тюрки или гърци;
– терминологически – салтово-маяцка, протобългарска, прабългарска или провинциално-византийска;
– териториален – различия на материалната култура на прабългарите от различните региони на Таврия;
– хронологически – откриване на закритите комплекси, увеличение на хроноиндикаторите, ревизия на съществуващите;
– източниковедчески – теснота на източниковедческата база, необходимост от увеличение на обема на изследванията;
– исторически – невъзможност за използване на българските археологически комплекси, за да се реконструира политическата им история;
Вадим Майко също така освети политическата ситуация в средновековен Крим и разясни понятията протобългари, хазари, Византия.

За това как византийската цивилизация и Хазарския каганат са повлияли на Крим, как се развивала етнополитическата ситуация на полуострова, разказа Юрий Могаричев – доктор на историческите науки, водещ научен сътрудник в Кримския филиал на Института по археология.

Занимавайки се с изследователска дейност в областта на кримскотатарските държава и право, Енвер Умеров, директор на юридическата кантора „Омер – Бекташ“ се сблъсква с оскъдността на изследванията и научните разработки по въпросите за възникването, създаването и развитието на държавността при такива народи като оногурите, отугурите, котургурите и българите, определили до голяма степен съдбата на кримскотатарския народ.
Страниците от историята за Великата българска цивилизация говорят за българите като високодуховна, културна нация. Предаваните от поколение на поколение сведения за българите гласят: „Много трудолюбиви, много скромни, много независими, уважаващи себе си и другите, но непреклонни.“

В своя онлайн доклад „За историята на българския народ“ Шаукат Богданов – известен българист, председател на Съвета на Уляновската просветителска обществена организация „Българско възраждане“, заместник-председател на Българската национално-културна автономия, академик в Международната Академия по българознание, иновации и култура (МАБИК), заслужил деятел на Организацията на обединените българи (гр. София), отбеляза, че „Националното си самосъзнание и единство съхранява само този народ, който добре познава истинската и многовековна история на своите деди, както и дълбоките корени на зараждането и развитието си в състава на световните цивилизации.

Камил Зиннуров – Председател на обществено-просветителската организация „Словото на България“ (гр. Санкт Петербург), член на Съвета при Конгреса на мюсюлманската интелигенция на Русия, икономист, виден български поет и бард на съвременността прочете пред аудиторията свои стихове, посветени на българите и изпълни песен в съпровод на китара.

Мероприятието завърши с „Моя страна, моя България“ (песен на столетието и неофициален химн на България), изпълнен от Петр Петков и Мария Семенчи.

Източник: http://zinnur.ru/

Грузински активисти накараха руските рокери да махнат „георгиевските“ ленти от моторите им

Съветското знаме над Райхстага, колажРуските рокери, пристигнали в столицата на Грузия, Тбилиси, бяха накарани от местните активисти да премахнат от моторите си т. нар. „георгиевски“ленти – символ на руската окупация. Това съобщава един от организаторите на НПО „Свободна зона“ Фарнаоз Чкадуа, цитиран от Грузия Online

„На Колхозния площад бяха забелязани рокери, приятелите на Путин, които имаха окупационните „георгиевски“ ленти, закачени върху моторите им. Накарахме ги да ги срежат с нож и предупредихме да не ги използват в Грузия“, – пише Чкадуа.

Любопитен факт е, че един от активистите е Иракли Кантария, внук на легендарния Мелитон Кантария, качил съветското знаме над сградата на Райхстаг и принуден да напусне родния си дом в Абхазия заради руската окупация, съобщаваГрузия Online.

Както съобщава изданието, към Грузия се насочва още една група рокери от Тамбов. Групата планира да влезе в страната на 9 май.

Дмитрий Тимчук: Руснаците няма да успеят да превземат Мариупол

Дмитрий Тимчук, ръководител на Центъра за военно-политически изследвания
Дмитрий Тимчук, ръководител на Центъра за военно-политически изследвания

 

Координаторът на организацията „Информационна съпротива“ и народен депутат Дмитрий Тимчук нарече настъплението към Мариупол „съмнително мероприятие“ от военна гледна точка. Той направи своя коментар пред Gazeta.ua.

„Руснаците няма да успеят да превземат Мариупол с фронтални атаки. Те пробваха вече много пъти. Но градът е укрепен много добре. Сега там създават допълнителна отбранителна линия. Съществуват три отбранителни линии, за които министерският съвет отпусна 850 милиона гривни (за строителството на инженерни съоръжения – Gazeta.ua).

Да допуснем, че някои подразделения се придвижат от север или от запад към Мариупол и се стигне до блокада на града. Теоретично това е възможно. Но трябва да е ясно, че блокада още не означава наличие на някакъв плацдарм, на който да бъдат разположени личен състав и военна техника.

За тази цел те трябва да държат един район от около 50 км около Мариупол, за да блокират пътищата към града и същевременно да се намират непрекъснато под огъня на украинската артилерия. А ние ще използваме артилерия, ако те започнат широкомащабни настъпателни действия. Това заяви и президентът. Те не разполагат с такива сили в момента“ – каза Тимчук.

Според него настъплението към Мариупол е една авантюра: „От военна гледна точка това е съмнително мероприятие, авантюра. Ако започнат да настъпват, то ще е по целия фронт. Казано най-общо – от Донецк до Мариупол. Или на север – от Горловка до Станица Луганская и Счастие“.

Тимчук допълни, че в момента екстремистите се опитват да изтласкат украинската армия: „Това са няколко района по фронтовата линия – Широкино, Авдеевка, Пески, Станица Луганская. Опитват се да създадат такава конфигурация на разграничителната линия, която да им е удобна за по-нататъшно настъпление. Създават всички условия това настъпление да бъде за тях максимално ефективно.“

Напомняме, че според военни експерти Русия вероятно се готви за настъпление, като цял месец струпва войски.

Екстремистите качиха в интернет  снимки на военна техника край Луганск. На снимките ясно се вижда, че всичко е в състояние на пълна бойна готовност. Журналистът Юрий Бутусов отбелязва, че руско-терористичните войски продължават подготовката си за настъпление. В същото време Андрей Иларионов, бивш съветник на руския президент, смята, че Владимир Путин е отложил настъплението към Мариупол за септември.

1_226
Изграждане на системата за отбрана около Мариупол от местни и командировани от Одеска и Волинска област строителни фирми  / Снимка: Новий регион

 

2_153
Строителство на опорен пункт в системата на отбрана на Мариупол / Снимка: Новий регион

 

4_61
След приключване на работата около Мариупол, укрепителните и инженерни съоръжения ще бъдат предадени на командирите на подразделения на силите на АТО / Снимка: Новий регион