Виталий Портников Крым. Реалии
Само преди една година Крим бе един тих провинциален украински регион, който живееше в очакване на туристическия сезон. Регион, в който с години не се случваше нищо забележително, освен убийствата на кметовете на курортните градове и „Казантип“ /най-големият украински рок фестивал – б. ред./. Регион, в който политическият живот се изчерпваше с противоборството на „местните“, чиито смешни имена произлизаха от имената на местните банди, с „макеевските“ /от Макеевка – град в Донецка област – б. ред./, стъпили на полуострова с благоволението на „енакиевския“ /Янукович – роден в гр. Енакиево, Донецка област – б. ред./.
Дори двете украински революции фактически не засегнаха Крим – полуостровът категорично не искаше не просто да разбере какво става в неспокойния Киев, а дори и да се поинтересува каква е същността на конфликта.
Сега, благодарение на Путин и неговите невероятно любезни „зелени човечета“, Крим се превърна от един заспал полуостров в главния символ на безумието.
Ако зададете въпроса може ли Путин да изпрати войските си към Киев, Нарва, Вилнюс, или защо не направо към Варшава или Берлин – а в отговор ви погледнат замислено и се почудят дали нещо не сте прегрели, само попитайте събеседника си дали преди година е предполагал, че Крим ще бъде окупиран и включен в състава на Руската федерация – и всичко си идва на мястото. Няма нужда от никакви други доказателства. Оказва се, че в един свят, в който съществуват Путин и Крим, всичко е възможно – чак до радиоактивна пепел.
Преди година всички свято вярваха, че най-голямата геополитическа грешка, допусната от Кремъл – и то по времето, когато не Владимир Путин, а Дмитрий Медведев заемаше президентското кресло – е признаването на „независимостта“ на контролираните от Москва грузински автономии Южна Осетия и Абхазия.
Изглеждаше, че Москва си е направила изводите от тази фактически провалила се авантюра – към признаването й така и не се присъедини никой, освен Венецуела и Никарагуа, и се наложи буквално да бъдат купувани дипломатически ноти от някакви далечни острови, за да бъде впечатлена поне собствената телевизионна аудитория.
Но направените изводи бяха абсолютно противоположни: не бяхме достатъчно решителни. И в новата ситуация, когато Майданът буквално изтръгна Украйна от вкопчилите се в нея ръце на Владимир Путин, вече не можеше да става въпрос за никакви граници на позволеното, никакво международно право, никакво пресмятане на рисковете.
Крим се превърна в онази пушка, която висеше на стената на съвременния световен ред – и в един момент трябваше да гръмне по него. По ирония на съдбата този световен ред бе изграждан според резултатите от Втората световна война точно в Крим по време на срещата на „Голямата тройка“ в Ялта – и точно в Крим, но вече без всякакви срещи, бе разрушен. Въпросът е само – напълно ли?
От отговора на този въпрос зависи и съдбата на самия Крим, и съдбата на нашата цивилизация. Ако Крим остане част от Руската федерация, ще има още много войни и конфликти. Мнозина още ще бъдат вдъхновени от примера на Русия – мога да взема със сила каквото си поискам, защото мисля, че е мое и това няма да има за мен никакви последици. Съдбата на Украйна също ще се окаже поучителна – мога да се откажа от ядреното си оръжие и никакви гаранции няма да спрат някого да къса парчета от територията ми.
Ще има още много войни, локални конфликти и сблъсъци; броят на ядрените държави ще започне да се увеличава в геометрична прогресия и никакъв клуб на избраните вече няма да може да ги спре. Новото столетие може да стане епоха на постоянна конфронтация, в която ще загинат милиони и много територии ще се превърнат в пепелища – в това число и превърнатия в руска военна база Крим. И няма да се учудя, ако след години оцелелите нарекат този печален век „кримското столетие“.
Но има и друг вариант – международната общност с общи усилия показва на агресора къде му е мястото, световният ред е възстановен, руският режим рухва под тежестта на вътрешните противоречия и външните санкции и Крим се връща в състава на една нова Украйна, за да продължи да си бъде тихият регион, който живее в очакване на туристическия сезон.
Тогава, надявам се, за него ще си спомнят само при откриването на поредния аквапарк, музей, модерен хотел или железопътен терминал до летището. И тогава в Крим ще идват не „зелени човечета“, а курортисти и гости на многобройните културни фестивали. Тогава, разбира се, няма да има никакво „кримско столетие“ – но може би така е по-добре?