Анализ на Виталий Портников* за liga.net
Изявлението на Сергей Наришкин – Председател на Държавната дума (бел. прев.: долната камара на парламента) на Русия за „фактическата анексия“ на Крим от страна на Украйна в началото на 90-те на пръв поглед изглежда обикновен публицистичен прийом – опит да се защити руската окупация на многострадалния полуостров и тя да бъде изведена извън рамките на преговорния процес, призван да смекчи санкциите срещу потъващата в икономическото небитие Русия.
Ни най-малко не се съмнявам, че Председателят на долната камара на руския парламент говори всъщност това, което мисли. Това, което чувства не само той, но и средностатистическият руснак – от президента Владимир Путин до последния фашист – „доброволец“, изтезаващ украински пленници в някое мръсно мазе, което руските спецслужби са взели под наем от „ДНР“.
Всъщност идеята за „фактическата анексия“ на Крим за първи път е изразена на 24 август 1991 година в изявлението на прессекретаря на руския президент. След като научава за обявяването на независимостта на Украйна, Павел Вошчанов незабавно поставя „кримския въпрос“ – но темата не получава реализация в действията на руското ръководство, ако и въпросът за териториалната принадлежност на Крим и Севастопол да продължава да се обсъжда на сесиите на Върховния съвет на Русия чак до разтурването му от Борис Елцин през 1993 година. А развитието на руско-украинските отношения неизменно е поставяно в зависимост от споразуменията относно Черноморския флот.
През 1991 година в обкръжението на Елцин пробладава друга тема – не Крим трябва да е наш, а цяла Украйна. Провъзгласяването на независимостта на съседната съюзна република, както и последвалият парад на декларациите за независимост, се възприема от Елцин като възможност да се отърве окончателно от губещия подкрепа свой конкурент – Михаил Горбачов. Няколко дни преди украинския референдум от 1 декември Елцин убеждава съветничката си Галина Старовойтова, че Горбачов ще възпрепятства отделянето на Украйна. Когато обаче настъпва 1 декември, а Горбачов се ограничава само с пространно интервю за украинската телевизия, Елцин разбира, че неговият час е настъпил и отлита в Минск да се договаря с Леонид Кравчук и Станислав Шушкевич за новата, „безгорбачовска“ форма на съществуване на съюза.
Споразумението за асоцииране на Украйна с ЕС, възприемано от руската власт като юридическа спънка пред бъдещото поглъщане на Украйна и присъединяването на цялата й територия към РФ.
Това, което за Кравчук и по-голямата част от съгражданите му е само инструмент за развод, за Елцин и повечето руснаци е промяна на името на държавата: било е СССР, станало е СНГ. Претенциите на бившите съветски републики за независимост се възприемат като глупава шега: ще се наиграят и ще се върнат обратно с подвити опашки. С времето в Москва започва да зрее усещането, че са излъгани от бившите си партньори – макар да е очевидно, че Русия лъже сама себе си. Така заедно със СНГ възниква още една концепция – идеята за разноскоростната интеграция, съюзната държава Русия-Белорусия, Евразийската икономическа общност, и най-накрая – Митническият съюз. Но всичко това има една-единствена посока – към съюзна държава със столица Москва и руски президент за суверен.
В Русия отдавна са решили, че „разчленяването на държавата“ през 1991 година е било в резултат на значителното ѝ отслабване и на заговор на Запада, а когато страната укрепне, ще си възвърне загубените територии. Вероятно Кремъл не би се задействал точно сега, а би изчакал окончателното съсипване на икономическата, военната и политическата инфраструктура на съседните страни – с което всъщност се занимават високопоставените му агенти в Украйна през последния мандат на управлението на Янукович. Но Споразумението за асоцииране на ЕС и Украйна, възприето от руските власти като юридическа спънка за бъдещото поглъщане на Украйна и присъединяването на цялата ѝ територия към РФ, както и Майдана, квалифициран от същата тази руска власт като успешно продължение на „онзи“ заговор на Запада, насочен към разчленяване на „живото тяло на Русия“, принуждават Владимир Путин да вдигне войската.
В този смисъл в Кремъл възприемат Крим като „очевидно“ руска територия, предадена за управление на по-малките братя – просто защото така е по-удобно, пък и само временно – докато малките братя се завърнат у дома. И тъй като възникна опасност, че ще се наложи завръщането на малките братя да става „на порции“ – първо Новорусия, после Малорусия, а след това и всичко останало, Крим просто беше изведен от този процес, за да бъде превърнат във военна база, обезпечаваща това завръщане. Путин и по-голямата част от неговите поданици са абсолютно убедени, че никой и никъде, включително и Украйна, не се съмнява в правото на Русия да отмъкне Крим и тези, които оспорват това, са просто платени от Държавния департамент.
Това, че през последните 23 години Крим е бил в състава на Украйна, не означава, че Русия се е съгласила с „фактическата му анексия“ – самата Русия се е готвила за „фактическо анексиране“ на останалата част от територията на Украйна.
Точно това е нещото, което Наришкин не изрича докрай и то не защото го крие. А защото е абсолютно сигурен, че никой не се съмнява, че Украйна е също Русия и рано или късно ще „се завърне у дома“. Дори и за целта да се наложи да бъдат изравнени със земята нейните градове и села.
А тези, което твърдят друго – ами те просто са платени от Държавния департамент.
* Виталий Портников е украински журналист и публицист. Политически наблюдател на радио «Свобода» и постоянен автор на аналитични статии за украински и руски издания.