Какво беше и какво не беше Майданът

Продължение от 22.01.2015

Десакрализацията на властта

И ако „оранжевият“ Майдан 2004 само неприятно погъделичка властта, която все още съхраняваше остатъци човешка нормалност, то Евромайданът взе курс към пряко въздействие върху нея – т.е. за нейната пълна десакрализация. Става дума не само за властта на държавните институции или персони, но и за властта на символите, тегнеща над украинското общество поколения наред.

За няколко месеца завладяната през декември сграда на Киевския градски съвет стана едновременно революционен щаб и общежитие. Голямата, помпозна заседателна зала, в която през десетилетията съветско време бяха произнасяни празни думи, а в следващите 23 години – отработвани престъпни сделки, вече никога нямаше да си върне официозното величие или уважителното отношение.

А събарянето на „главния Ленин“, намиращ се на Бесарабския площад, сложи началото на освобождаването от старите съветски символи в цялата страна. Символичната десакрализация на властта потвърди сериозните намерения на революцията и спрямо живите представители на същата тази власт.

Тактика и стратегия

Майданът не беше монолитно явление. В различните моменти беше различен: разделен на политическа и гражданска фракция, на „сцена“ и „протестиращи“, единен като едно цяло, тих пристан и бойно поле, пасивен в присъствието си и активен в действията си, депресивен и радостен.

Емоционалните амплитуди от пораженчество до победно чувство бяха негова обичайна атмосфера. Оттук произлиза и сравнително широкоразпространеното впечатление за темпоралната компресираност – когато информационният повод може да изтрае от няколкочасовия минимум до дву-тридневния максимум, а между началото и края на седмицата зее пропаст – цяла епоха.

Точно толкова стремително, под влиянието на различни фактори – преди всичко, ескалацията на държавното насилие, се променяше и тактиката на майдановци.

Всичко започна със стоическия престой през първите 10 дни. Лайтмотив на първия етап бяха постоянно повтарящите се мантри за мирния протест. И действително, никой нямаше намерение да прибягва до насилствени действия.

Но първоначалната миролюбивост и непротивопоставяне на злото с насилие бяха зачеркнати от побоя над мирните студенти, извършен в нощта на 30 ноември срещу 1 декември. Събитията от следващия ден на ул. Банковая продължиха травмиращата история, която през цялото време на Майдана изглеждаше като кардиограма.

Няколкото опита за нощни зачистки на Майдана показаха впечатляващата способност на тази структура да увеличава за няколко часа числеността си от няколко стотици души до няколко десетки хиляди. Насилието раждаше противодействие – отначало мирно, а след приемането на репресивните закони от Върховната рада на 16 януари, действено.

Хората стояха – благородно и стоически, но това не можеше да продължава вечно, особено в онези условия. Психологията на протеста налагаше изход, извън пределите на обсадената крепост, в която беше започнал да се превръща Майданът. И този изход се намери.

Обезсилени от безрезултатността на чакането, политическата пасивност на опозиционната тройка и провокирани от приетите на 16 януари репресивни закони, хората излязоха извън майдановските барикади. Кървавото Богоявление на ул. „Грушевски“ на 19 януари донесе нови травми, а 22 януари положи началото на мартирологията на Майдана – това стана в момента, в който властта, ненаправила за 2 месеца ни една отстъпка, неизпълнила ни едно политическо искане, започна да убива.

Декадите от края на януари – началото на февруари се характеризираха с истински терор от страна на наказателните структури на властта, свързани с криминалните такива (т.нар. „титушки“). За няколко седмици активистите на Майдана почувстваха върху себе си всички прелести на тоталитарното общество – палежи на автомобилите им, побои, отвличанияа и убийства.

До разстрела на Небесната сотня и бягството на Янукович, епицентър на събитията беше именно „Грушевски“, а Майданът беше в ролята на своеобразен тил, база и укритие. Събитията в трите последователни февруарски дни – 18-20 февруари, окончателно обвързаха властта с престъпленията против човечеството и начертаха онази червена линия, след която започна вече съвсем друга история.

Хората на Майдана

Какво искаха те? Нима само подписването на съгласие за оставките на премиера Азаров и президента Янукович?! Не. Политическите искания бяха само повод за въстание. Против властта излязоха хора, които за последните 23 години така или иначе се бяха научили да съществуват и оцеляват и без държавата. На практика, тези хора не искаха от държавата много – само безопасност, справедливи данъци, разумни правила на играта, законност и разбира се, граждански свободи. На тях власт не им беше нужна. Те спокойно можеха да съществуват и без нея.

По-добре без каквато и да е власт, отколкото с власт, неспособна да осигури атмосферата, в която хората да могат да направят всичко и сами. Властта, която заплашва, налага несправедливи данъци, играе без правила, разрушава съдебната система и пренебрегва всички възможни свободи, заслужи единствено гнева и презрението на тези хора.

Да се каже, че всички слоеве на обществото подкрепиха Майдана, би било явно преувеличение. Не, обединиха се хора, които разбираха понятието „общо дело“. Именно така, впрочем, се превежда понятието „република“. Именно този републикански дух зашлеви шамар на квази-монархията на Янукович с придворната му византийщина и обръчите по властовата му вертикала.

Оялите се „бащици“ налагаха бандитски патернализъм, работещ съвместно с чиновници от бюджетната сфера, лумпени и силоваци, а не работещ с хората. Оказа се, че на тези точно хора не са им нужни подаяния, кокалчета и огризки от господарската трапеза.

Тези хора, всеки от които беше напуснал собственото си местенце, в което се бе научил да оцелява и живее, решиха сами да инвестират в свободата си – пари, време, нерви, сили, страст. А както се оказа след това – и живота си също.Макар никой да не се съмняваше, че Янукович не е Кучма, и за да остане във властта, ще стреля, осакатява и убива. Никой не се съмняваше и че от самото си начало Майданът се противопоставяше и на Путин с неговата разклонена система от агенти за оказване на влияние.

Майданът създаде образ на украинското общество с невиждана досега степен на самоорганизация и солидарност. От една страна, то беше крайно разпръснато и атомизирано в идеологически, езиков, културен, религиозен и класов план. А от друга страна, беше единно в елементарните неща: не са ни нужни вашите санкции и височайшето ви разрешение, няма да просим нищо от вас, не се страхуваме от вас, ще вземем и ще направим всичко сами.

Такива, според мен, бяха главните мотиви. Бъдещето ще принадлежи на онези политици, които разберат, че при строежа на новата страна трябва да се изхожда от тези прости принципи за организация на живота, които вземат под внимание това настроение.

Неволно, на Майдана, в една такава стряскаща и учудваща анархо-либерална-демократична атмосфера, се сформира съюз на индивидуалисти. На всички, без изключение, им беше нужна само свобода. И всеки лозунг „Слава на Украйна! На героите – слава!“ внасяше нещо свое, едновременно с това вземайки под внимание общото.

Именно тук бяха разрушени не малко стереотипи за украинския характер. Изясни се, че „моята къща е накрая на селото“ вече съвсем не се отнася за нас, а за някакъв друг, доисторически народ. И на мястото на егоистичния, стиснат и тъп хохол се появи друг персонаж – на упорития и последователен алтруист, способен да се извиси над собствените си интереси.

Заедно с преодоляването на националните стереотипи, с които бяхме свикнали, именно на Майдана си взехме сбогом със „соца“ и с травмите, които той нанася по рождение – пасивност, отсъствие на амбиции, сиво безличие. Истински актуални станаха инициативността, нестандарното мислене и отговорността.

Сърцето на Европа

Когато през декември френският философ Анри Бернар Леви изрече от сцената на Майдана знаменитата фраза „В Киев тупти сърцето на Европа“, това ни се стори като реверанс, някаква приятна формалност, комплимент, ободряващо приятелско потупване по рамото. Едва ли някой би могъл да израсне толкова бързо до такъв статут. Столицата на страна, проядена от корупция и ограбена от бюрократично-криминалната система не би могла да стане така изневиделица сърце на Европа.

Впоследствие се разбра, че още тогава, още в самото начало, философът е имал основание. Да, именно висейки между два свята – Запада и Изтока, свободата и тиранията, живота и смъртта, можехме да върнем на европейските ценности истинския им смисъл.

Успокоената и безконфликтна Европа, примирила се с нашия проруски статут, години наред възприемаше Украйна като куфар без дръжка. Словосъчетанието „умора от Украйна“ се беше превърнало в едва ли не политически термин, а последните позорни виражи на Янукович около асоциирането ни с ЕС можеха просто завинаги да сложат на Украйна голям, тлъст кръст.

Би ли могло неподписването на някакво си споразумение за асоцииране с ЕС да провокира истинска гръко-персийска война?! Никой нито си е представял, нито е очаквал това. Неготовността на Европа да реагира адекватно и навреме на събитията в Киев се отрази на тромавостта на неповратливата бюрократична машина и на политиката на постоянно политическо уговаряне на Янукович и увещаване на Путин.

Затова пък, Майданът показваше зъби, мяташе коктейли Молотов и мръзнеше на студа. Подозрителната Европа присвиваше очи и търсеше в Киев ксенофоби и фашисти, постоянно отлагайки важните решения за после. Тя не вярваше на нашите дела и на нашите думи. Смъртта на Небесната сотня ù беше необходима, за да разбере най-накрая колко е сериозно всичко и да направи решителната стъпка.

Именно Майданът даде на Европа да разбере, че европейските ценности не са даденост, която се предава автоматично от поколение на поколение, нито БВП на глава от населението, нито общество на ситостта, нито възможност за предвижване без визи, нито набор от изтърбушени и празни словесни обвивки, оформени в междудържавните споразумения и конституцията, а кръв и пот, страдания и жертва, потрошени кости и пронизани от куршум сърца. Че именно тук, на предната линия на фронта на борбата с руската империя и марионетките ù, всички нейни, посипани с десетилетен прах, ценности намират своя истински смисъл.

Кога за последен път Европа е проливала кръв за европейските ценности? Кога последно там са се замисляли над това? Кога последно е чувствала себе си истински застрашена?

Украинците станаха първите европейци в най-новата история, които принесоха стотици животи пред олтара на тези ценности. Ценностите на Майдана, неговият човешки подвиг са главна европейска ценност. Да, ни повече, ни по-малко: живот или смърт.

Така се роди новия живот на континента.
Така се роди новия мит на Европа.

Продължението следва.

Андрей Бондарь


Руска следа в подготвяните за "Евро 2016" атентати.
След появилите се вчера, 5 юни, във френски медии съобщения за заловения при опит да пренесе през границата на Украйна оръжие и боеприпас...
Надежда Савченко излетя за Украйна
Пленената от руските власти украинска гражданка Надежда Савченкко излетя от Ростов-на-Дон за Украйна на борда на президентския самолет...
До часове Надежда Савченко може да е освободена
Самолетът на президента на Украйна Порошенко в момента е на път за руския Ростов-на-Дон, където е доставена и пленената украинка Надеж...
Какво ни разказва песента на Джамала „1944“
Музикалният конкурс „Евровизия-2016“ бе спечелен от представителката на Украйна – Джамала, която е украинка с кримскотатарски произх...
Украйна обстрелвана над 300 пъти от територията на Руската федерация - "ARD"
Екипът на международната група Bellingcat е установила по безспорен начин, че украинската армия е била нееднократно обстрелвана с установки ...
Украинска фирма-млекопроизводител с първата си доставка в България
Групата компании „Млечен Алианс“ е доставила на своите български партньори млечна продукция – предава Інтерфакс-Україна.