Имаме удоволствието да ви запознаем с гледната точка на Андрей Портнов за причините, динамиката и продължителността на процесите в Донбас, изложена на сайта Open Democracy.
Андрей Портнов
Според мен, изнесеният в заглавието на този текст въпрос е ключов за разбирането на събитията от последните години в Украйна. Значително преди превръщането на част от източна Украйна в театър на пълноценни бойни действия, в медиите беше утвърден образът на „двете Украйни“ или по-скоро образът на „етническите зони в Украйна“.
В тази извънредно опростена схема като символи на „изтока на Украйна“ се представяха четирите областни центъра – най-крупните промишлени градове, посочени в заглавието на статията. В късносъветското време Харков, Днепропетровск и Донецк бяха градове-милионници по население, а населението на Луганск приближаваше цифрата 500 000 души. В четирите града за ежедневно общуване преобладаващо се използваше руския език. И през 2004-та и през 2010-та на президентските избори болшинството от избирателите гласуваше за родения в Донецка област Виктор Янукович (макар процентът на получените гласове да беше различен – в частност, на първия тур през 2010 година Янукович получи 76% в Донецка, 71.1% в Луганска, 50.2% в Харковска и 41.7% в Днепропетровска области).
През пролетта и лятото на 2014 година „изтокът на Украйна“ престана да съществува даже и като въображаема цялост. Донецк и Луганск се превърнаха в центрове на самопровъзгласените „народни републики“ и изпитаха войната на собствеия си гръб. Харков избегна тази участ, а Днепропетровск стана символ на украинската лоялност и се превърна в „сърцето на Украйна“.
Най-разпространеният отговор на въпроса за причините, породили тези така разнопосочни траектории на постмайданната история на украинския Изток, препраща към особеностите на „идентичността на жителите на Донбас“, описвана обикновено като „съветска“. В зависимост от идеологическите предпочитания, въпросната „идентичност“ получава оценка или с унищожителна или с комплиментарна конотация. И в двата случая, много често „ДНР“ и „ЛНР“ се отъждествяват с цялото население на региона, а физическото насилие се описва като едва ли не разбираемо от само себе си следствие от недоволството на „жителите на Донбас“ от езиковата или икономическата политика на Киев. При това, в разнообразната литература за Майдана, анексията на Крим и войната в Донбас и досега има критичен недостиг на компетентно факто-графично изложение на събитията в центъра и регионите. Много изследователи с лекота се поддават на изкушението на идеологиязацията при опитите си да обяснят мотивите и причините за социалните действия.
В това есе бих искал да поставя няколко въпроса, които, надявам се, ще станат отправна точка за сериозни изследвания. Толкова ли е прав и кратък пътя от политическите сантименти до физическото насилие?! Може ли войната в Донбас да бъде обяснена с „идентичността“ и как коректно да бъдат описани обществените настроения в ситуацията, когато държавата загубва монопола си за упражняване на насилие? Каква беше ролята на местните и централните елити за потапянето на региона във война?
А помниш ли, как как започна всичко?
Най-важната за Украйна дата за загубването на контрола над ситуацията в Донецк и Луганск беше 6 април 2014 година. В този ден от няколко хиляди митингуващи – при очевидното, както се твърди, съучастие на охраняващата обекта милиция – беше осъществено проникване в сградата на Донецката областна администрация и над нея беше развян руският държавен флаг. Това беше вече второто завладяване на ДОА (първото беше в началото на март, когато нахлулите в сградата привърженици на свикването на извънредна сесия на областния съвет след няколко дни, бяха евакуирани от милицията, заради намерена в сесионната зала бомба.). Принципно важни последствия имаше даже не самото повторно завладяване на сградата, а отказът на Киев от силовото й освобождаване. Дошлият за тази цел спецназ, начело с тогавашния вице-премиер, генералът от милицията Виталий Ярема така и не пристъпи към изпълнение на задълженията си.
[embedyt] http://www.youtube.com/watch?v=_NuCnoXJ5Vo[/embedyt]
В същият този ден, 6 април, няколкохилядна тълпа, в чиито първи редици бяха жени и тинейджъри, щурмува и сградата на управлението на Службата за безопасност на Украйна (СБУ) в Луганск. И в този случай милицията просто отстъпи встрани, но въпреки това, сътрудниците на СБУ удържаха контрола над сградата в продължение на шест и половина часа. Надвечер, така и не получавайки никаква подкрепа, се предадоха, а нахлулите в сградата хора най-напред се отправиха към помещението, в което се съхраняваше голям оръжеен арсенал – по-точно, около хиляда автомата „Калашников“. С цел освобождаване на завладените административни сгради на Луганск, там беше изпратен спецназ под ръководството на председателя на СБУ Валентин Наливайченко, но щурм, както и в Донецк, не беше реализиран.
По такъв начин, в двата областни центъра на Донбас, в началото на април 2014 година държавата Украйна окончателно загуби монопола си върху силовите методи.
Отказът от силови действия по-късно беше обясняван с общата дезориентация в първите седмици след загубата на Крим и с опасенията от кръвопролитие. Бившият председател на СБУ в Луганск Александър Петрулевич, за чието поведение на 6 април няма еднозначно мнение, твърдеше в интервю, че координаторите на тези акции са залагали именно на това, че сътрудниците на СБУ ще открият по протестиращите огън и това ще стане повод за въвеждане на „миротворчески руски части“.
Спецоперацията (с елементи на импровизация и стихийност) от 6 април 2014 година по овладяване на ключови административни сгради в Донецк и Луганск стана възможна поради наличието на сбор от ситуативни фактори:
– „неутралната“ позиция на управляващата класа в региона – преди всичко местните олигарси и лидери на „Партия на регионите“ Ринат Ахметов в Донецк и Александър Ефремов в Луганск;
– пасивността на правоохранителните органи – за да се разбере тя, трябва да се има предвид дискредитацията на силовите структури на Майдана и тяхната обърканост в ситуацията при смяна на властта;
– постепенното загубване на контрол от страна на Украйна над границите й с Русия;
– нерешителността на новото правителство в Киев, причини за която бяха не толкова страхът от кръвопролитие, но и недостатъчната политико-икономическа заинтересованост към Донбас (където очевидно преобладаваше „антимайдановски“ електорат и където целият бизнес се контролираше от местните олигарси, свързани най-тясно с режима на избягалия Виктор Янукович);
Струва си да напомня, че и в Донецк и в Луганск се проведоха „евромайдани“, но митингите за единна Украйна събираха по няколко хиляди човека. Въпреки това, тези граждански инициативи не успяха да сътворят прелом в съотношението на силите в региона. Фактори за слабостта на донецкия Майдан бяха преимуществено младежкият му и ундърграунден характер, чувствителното отсъствие на медийна подкрепа (както на местно ниво, така и в цяла Украйна), неспособността на активистите да формулират социално-икономическите постулати.
В същото време, в крупните градове на източна Украйна започнаха да се организират „антимайдани“, които съчетаваха неприемането на новата власт в Киев и страха от „бандеровците“ (масирано подгряван от кремълската пропаганда) с проруски настроения от всякакво естество (в това число и надежди за по-високи „руски“ заплати и пенсии) и което не е никак маловажно за Донбас – с остра антиолигархична риторика.
Въпросът за ролята на „гастрольорите“ и „координаторите“ от Русия и Крим в тези митинги трябва да бъде детайлно изследван, но характерното е, че идеите за отделяне от Украйна (т.е. сепаратизъм в чист вид) получиха разпространение именно след анексирането на Крим от РФ.
Там, където нямаше война.
Днепропетровска област е сравнително далеч от границата с Русия. И което е по-важно, в този регион „Партия на регионите“ не беше политико-икономически монополист. Тези два фактора оказаха влияние върху развитието на събитията там през пролетта на 2014 година. В Днепропетровск, както и в Донецк имаше немногочислен Майдан, но абсолютното болшинство от жителите на града не взе участие в масовите акции. На 26 януари 2014 година, под прозорците на Днепропетровската областна администрация „титушки“ (нелегални полукриминални групи, наети от назначени от Янукович чиновници) нанесоха жесток побой на про-майдановски настроените демонстранти, някои от които бяха след това и арестувани от милицията.
В края на февруари – началото на март се проведоха няколко „Антимайдан“-демострации, на които звучаха призиви за щурм на сградата на областната администрация. След това няколкостотин местни проукраински активисти заеха зданието и организираха в него денонощно дежурство. За началник на Щаба на националната отбрана в областта беше избран Юрий Берьоза (впоследствие командир на доброволческия батальон „Днепр-1“ и депутат в парламента). Когато в Днепропетровск пристигна назначеният на 2 март 2014 година за губернатор на областта олигарх Игор Коломойский, защитниците на ДОА му връчиха ключа от сградата.
Бизнес империята на Коломойски, разпространена по цяла Украйна и включваща такива активи като: най-голямата банка в страната („Приватбанк“), предприятия от нефтогазовата и химическата промишленост, медийна собственост (в т.ч. най-големият ТВ-канал „1+1“), авиопревозвачески бизнес (компанията Ukraine International, известна като MAU), е стартирала в Днепропетровск.
Заедно с най-близките си съратници – Генадий Корбан и Борис Филатов, Коломойски прави Днепропетровск проукраински и спасява града от военен сценарий, благодарение на политическия си капитал и защитавайки своите бизнес-интереси. До щурм на административни сгради в Днепропетровск не се стига. Но пък отборът на Коломойский не без ентусиазъм признава в интервю за използването на всички, в това число и особено законни методи за подтискане на сепаратизма.
Едновременно с назначаването на Коломойский за губернатор на Днепропетровска област, на длъжността губернатор на Донецка област е назначен Сергей Тарута – също крупен бизнесмен, който от 1995 година е начело на най-голямата металургична компания „Индустриален съюз на Донбас“. Съгласно мнението на последния, в Днепропетровск „нямаше такава заплаха от свалянето на властта“, както в Донбас и „диверсионния сценарий (с активното участие на задействаните по-рано в кримските събития активисти) се е разиграваше само в Донецка и Луганска области.“
А и сам Коломойский в интервю признава: „Разбира се, Днепропетровск не беше такава огнева точка като Донецк и Луганск.“
Във всеки случай, за разлика от Коломойский, през март 2014 Ахметов и Ефремов по всяка вероятност са разчитали да изиграят ролята на посредници между новата власт в Киев и регионите, където са съсредоточени техните бизнес-интереси. При това, те вероятно са недооценили „руския фактор“ и не са предвидили рисковете от възникване на пълноценен военен конфликт. Ринат Ахметов се отказа от поста „Губернатор на Донецка област“, разкритикува идеята за щурм на овладяните от сепаратистите административни сгради и се опитваше да преговаря с вече въоръжените хора.
На 20 май 2014 година Ахметов инициира акцията „За мирен Донбас“, по време на която воят на заводските и автомобилните сирени трябваше да символизира неприемането на силовите методи на самопровъзгласилата се „Донецка народна република“. „Сирените на Ахметов“ напомняха по-скоро закъсняла отчаяна акция, а не опит да се спаси региона от потапянето му във война. Още на 12 април донецкият сайт „ОстроВ“ написа с горчивина, че Ахметов и „Партия на регионите“ „сдадоха Донецк без бой“.
Именно на 12 април 2014 година добре въоръжени хора в маски овладяха административните сгради в Славянск – акция, по време на която прозвуча станалият знаков съвет на „зеленото човече“ към преминаващите – да не минават „зад поребрик“-а. Така Славянск стана място на дислокация на военизираната групировка под командването на гражданина на РФ Игор Гиркин. А на 6 юли безпрепятствено отстъпилата от Славянск колона на Гиркин влезе в Донецк и с това окончателно превърна града в център на самопровъзгласилата се „ДНР“.
Донецка и Луганска области не са единствените по границата с Русия. Най-близко до нея е Харков, който именно по тази причина от 1919 до 1934 година е столица на съветска Украйна. Неслучайно „конгресът на депутатите от всички нива на югоизточните области на Украйна“ беше заплануван да се проведе именно в Харков, конгрес, на който се очакваше (но така и не се случи) изказването на избягалият от Киев Виктор Янукович. На 1 март беше реализиран първият захват на сградата на Харковската областна администрация, над която тогава около 45 минути вися руският флаг.
На 6 април, паралелно с овладяването на административните сгради в Донецк и Луганск, сградата на Харковската ОА беше повторно окупирано от антимайдан-протестиращите. На 7 април сутринта, без нито един изстрел спецподразделението „Ягуар“от Виницка област за около 15 минути зачисти зданието и задържа 96 души. Не бихме могли да знаем как биха се развили събитията в Харков, ако пристигналите там министър на вътрешните работи Арсен Аваков и ръководителя на Националната гвардия Степан Полторак се бяха отказали от щурма по примера от Донецк и Луганск. Може да предположим, че в спецификата на харковската история немаловажна роля изиграха тесните лични връзки на високопоставените лица с града: Аваков е харковчанин и председател на Харковската областна администрация по времето на президента Ющенко, а генерал Полторак е бивш ректор на Академията на вътрешни войски към МВР. Между другото, именно курсантите на тази академия изиграха важна роля по време на вечерното силово противостояние пред сградата на областната администрация, а един от тях даже беше ранен.
Немаловажна особеност на събитията в Харков беше постоянното (в т.ч. и силово) противопоставяне от страна на местните жители на Майдана и Антимайдана. То правеше невъзможна еднозначната картина на „народното въстание“. Освен това, в харковския (както в днепропетровския, но не и в донецкия и луганския) Майдан постепенно нарастваше ролята на харковските футболни запалянковци, организирани и настроени за силово решаване на конфликта. И отново, благодарение на Полторак и на Аваков, харковското летище беше блокирано от украински военни и в града за определено време беше оставен лоялния към новото правителство спецназ от други региони. И не на последно място, забелязаният по-рано в „сепаратистки“ мероприятия и според едно много точно журналистическо определение „умеещият да се променя, непроменяйки се никога“ кмет на Харков Генадий Кернес (в миналото бизнесмен и избран за кмет на града през 2010 година от листата на „Партия на регионите“), ориентирайки се по разстановката на силите, зае през пролетта на 2014 година лоялна към Украйна позиция.
„Ще го бъде ли Донбас?“
Във всички схематично описани по-горе събития, безусловно, своя роля играеха настроенията на населението и спецификата на съответната област. Напомням, че в XIXв. голяма част от съвременните Донецка и Луганска области, включително с двата главни града, влизаха в територията на Екатеринославска губерния. Стремително развиващата се въгледобивна промишленост беше определяща демографския облик на региона и през XXв.: съчетание на свобода и принуда, характерното уважение към труда (особено миньорския) и силата, неприемането на етническата ексклузивност, по-скоро толерантното отношение към затворническия „стаж“, високият процент пенсионери и относителната слабост на „креативната класа“. В региона се сформира особено чувство на локална гордост и лоялност: „Донбас избира своите“, „Донбас не се шегува“, „Донбас не пада на колене“
В същото време, нито Донецка, нито Луганска област не са икономически, езиков или религиозен монолит. В тях влизат и промишлени конгломерати, и приазовската територия с нейната особена история, записала и гръцка и българска колонизация, и преимуществено украиноезичните села от Слободска Украйна. В този смисъл може да се съгласим с Елена Стяжкина, която казва, че само по себе си наименованието „Донбас“ е метафора, прекалено често употребявана за обозначаване на несъществуващата културна и политическа група на „донецките“.
Донбас, както и който и да е друг регион на Украйна, не трябва нито да се идеализира, нито да се демонизира. Важно е просто да се отбележи характерното за него неприязнено-настръхнало отношение към Киев (или към който и да е друг надрегионален властови център) и чувствително да се улови дискриминационната риторика спрямо „жителите на Донбас“, която си позволяваха с лекота и украински политици и обществени деятели.
Всичко казано дотук в никакъв случай не означава, че „жителите на Донбас“ носят колективна отговорност за превръщането на региона им в зона на бойни действия. Фактът, че Майданът в Донецк беше малочислен, не означава, че болшинството поддържаше присъединяването към Русия, например. А неразбирането и раздразнението към Киев не означаваше готовност да се вземе оръжие в ръце. Емоциите (в т.ч. и политическите) и физическото насилие са принципно различни неща. Предпоставка за второто, по правило, е особената ситуация – например, окупацията или отсъствието на властта като такава. Именно това се случи в Донецк и Луганск. Абсолютното болшинство от жителите избра позицията на пасивно изчакване или безразличие към обществените дела, която позиция може да се формулира с „само да не стрелят“ или по примера на луганския философ Александър Еременко с горчивина да наречем „войнстваща еснафщина“.
Предварителни заключения.
Събитията от пролетта на 2014 година се развиваха толкова стремително, че често в тях ключова роля играеха незначителни на пръв поглед нюанси, личните качества на ключовите играчи. светкавичните им решения, непредвидените стечения на обстоятелствата. Нито Майданът, нито Антимайданът бяха политически хомогенни и статични феномени. Тяхната динамика все още очаква своя внимателен социологически и антропологически анализ. Не по-малко важен е ситуативния анализ на поведението на локалните бизнес и политически елити в различните региони на Украйна.
На 22 януари 2014 година, на улица „Грушевски“ бяха застреляни Сергей Нигоян и Михаил Жизневский. За първи път в постсъветската история на Украйна по време на масови политически протестни акции бяха убити хора.
На 18-20 февруари на Майдана и в съседните му пресечки от огнестрелно оръжие загинаха повече от 80 протестиращи и 17 служители на милицията. Още преди тези събития правителството на Янукович се делегитимизира само, решавайки да привлече криминални групи от „титушки“ в политическото противостояние и даже им раздаде оръжие.
Физическото насилие се пренесе бързо в другите региони.
На 13 март в Донецк от нанесените му от привърженици на Антимайдана рани с нож, умря 22-годишния активист на местната структура на партия „Свобода“ Дмитрий Чернявский.
На 15 март, по време на нощна престрелка пред офиса на дяснорадикалната организация „Патриот на Украйна“ в Харков бяха убити двама антимайдановци.
На 2 май в следствие на стълкновения в Одеса загинаха 48 души, повечето от които бяха привърженици на Антимайдана.
На част от територията на Донецка и Луганска области войната започна поради няколко ситуативни обстоятелства, най-важните от които бяха:
— поведението на местните елити;
— руска намеса (в т.ч. и военна)
— Нерешителността, пропуските и грешките на Киев;
В случаите с Днепропетровск и Харков ключови фактори за запазването на региона в състава на Украйна бяха както решителните и еднозначно проукраинските действия на местните бизнес и политически елити, така и по-слабата активност на проруските сили.
Самоотстраняването на донецките елити от активни действия и парализирането на силовите структури в началната фаза на конфликта март-април 2014 година изиграха решаваща роля за усилването на недоумението и тревожността сред населението в региона и за практически безпрепятствения преход на ситуацията в руслото на войната. Украйна и властта загубиха в Донбас монопола на силата, а това беше предшествано от дезориентацията, предизвикана от събитията в Крим, където новото правителство не оказа никаква съпротива срещу руската политика на аншлюс на полуострова.
Още повече, че нито един изборен орган на местната власт в Донецка и Луганска области не се подчини на искането за свикване на извънредни сесии и приемането на решения относно нелегитимността на властта в Киев (изначално, по кримски образец, този постулат се изтъкваше на преден план от лидерите на Антимайдана).
Провалът на проекта Харковска, Днепропетровска и Одеска „народни републики“ усложни извънредно реализацията на проекта „Новорусия“, чиито хипотетични граници бяха озвучени на 17 април 2014 година от президента Путин по време на неговата „пряка линия“.
[embedyt] http://www.youtube.com/watch?v=YXr-oLbT8Qc[/embedyt]
В същото време, ескалацията на ситуацията в самопровъзгласилите се Донецка и Луганска „народни републики“ беше пряко свързана с отварянето на границата с Русия, което един от лидерите на „ДНР“ назова в прав текст „въпрос за нашето оцеляване“.
От средата на месец май там започна прехвърлянето на доброволци от РФ, от началото на юни – доставката на оръжия, а от втората половина на август 2014 година, по оценка на международния правозащитен център „Мемориал“ „въоръженият конфликт в Донецка и Луганска области на Украйна придоби характер на международен въоръжен конфликт между Украйна и Русия“.
На 28 август президентът Порошенко отмени своята визита в Турция, заявявайки, за „фактическото въвеждане на руски войски на територията на Украйна“. Въпреки това, официалните власти в Киев не са обявили война на Русия и не са прекъснали дипломатически отношения с нея.
По такъв начин част от Донбас се превърна не просто в нова „гореща точка“, но и в мина със забавено действия за Украйна. Войната стана ежедневие, също както и информационната и финансовата блокада, пропусквателния режим, двустранните обстрелите на населени места. По данни на ООН във войната в Донбас към настоящия моментт са загинали повече от 9 000 души, повече от 20 000 са ранените и повече от 2.5 млн. са напуснали постоянното си местоживеене, след като са се оказали в зоната на бойните действия.
Може (и трябва) да се спори относно правилната дефиниция на конфликта в Донбас. Но не трябва да си затваряме очите пред факта, че в течение на повече от година във възприятията на мнозина той се превърна в „гражданска война“. Луганският философ Александър Еременко в своята книга „Размишления за луганската Вандея“ изказва опасенията си за вероятността „гражданската война в Донбас да сформира нова социално-етническа общност. Ако такава общност възникне, то тя ще бъде не украинска, а антиукраинска…“ С други думи, „донбаската идентичност“, особено при условията на съхраняване на днешния status quo и по-нататъшно развитие по „приднестровския сценарий“ може да се превърне в следствие (а не причина) на събитията от пролетта на 2014 година и последвала война.
Немаловажен е и въпросът за мястото, където може да се прокара географската граница на новата общност. Напомням, че част от територията на Донецка и Луганска области през пролетта-лятото на 2014 година промени статута си от „неконтролируема“ на „контролируема“ от Киев. В частност, това се случи с два от крупните градове в Донецка област, които от три до четири месеца се намираха под шапката на „ДНР“: Мариупол (морско пристанище с население около 500 хил. души) и Краматорск (с население над 200 хил. души). И в двата случая промяната на статута беше резултат не от някаква си особена „идентичност“ или партизанска борба, а от ситуацията на фронта. По същия начин встъпването в украински доброволчески батальон или в в редиците на опълчението на „Новорусия“ би могло да означава не само съгласие с едната или с другата идеология, но и опит за оцеляване или получаване на социални аванси в състояние на война.
Внимателният ситуативен анализ на динамиката на конфликта (с неговите социални, икономически, културни и информационни съставляващи) е най-перспективното направление в изследването на войната, която само допреди две години изглеждаше просто невероятна.
Оригиналът на статията може да прочетете ТУК