Външните министри на Украйна, РФ, Германия и Франция се споразумяха да се срещнат в Берлин на 12 януари

Министрите на външните работи на Украйна, Русия, Германия и Франция са провели телефонен разговор, по време на който са решили да проведат лична среща в Берлин, съобщава министърът на външните работи на Украйна Павел Климкин, цитиран от „Интерфакс-Украина„.

„Току-що приключих телефонния разговор с колегите от Германия, Франция и РФ. Единственият „прогрес“ е, че се договорихме за лична среща в Берлин. Продължаваме да работим…“ – пише Климкин в личния си Twitter.

По-късно П. Климкин уточнява: „Нормандия отново ще бъде в Берлин. Ще се срещнем там с министрите на 12 януари.“

Същевременно източник от украинското външно министерство е съобщил на агенция „Интерфакс-Украина“, че срещата на президентите в Астана през следващата седмица е възможно да се състои.

„Ако министрите постигнат определени договорености на 12 януари в Берлин, тогава всичко е възможно“ – отбелязва източникът.

На 29 декември 2014 година украинският президент Петро Порошенко съобщи, че следващата среща на най-високо равнище в нормандски формат за стабилизиране на ситуацията в източната част на страната ще се проведе на 15 януари в Астана.

На 9 януари ЕС заяви, че президентската среща в „нормандски формат“ все още не е потвърдена.

 

Един обикновен, но вълнуващ, разказ на един обикновен украински доброволец

Анатолий Иванов, (Захарич) разказва на страницата си в facebook за доброволческата дейност в зоната на АТО.

Tака, в миналото ми остават 30 пътувания. За една година от моето доброволчество нищо не съм писал, а днес се реших. Така или иначе вече няма смисъл да се крия…
Защо започнах да пътувам? Посто един път приятели ме помолиха за помощ на Майдана, а после – така и тръгнало…. Не мога да го зарежа. За една година не съм се приобщил към нито една доброволческа организация, към нито една партия, към никого. Сам съм си – „див“ доброволец. От начало сам, после с партньор. После се разделих с партньора. Сега нови партньори имам.
Как се пътува? Тежко и страшно. Всеки път е страшно. Когато не стрелят е още по-страшно. И е повече напрегнато.
Какво е най-тежкото? Това е, когато разбираш, че момчета, при които си идвал, вече ги няма между живите. Стоиш си в стаята и бършиш сълзите. Сигурно е от старостта… Страшно е всеки път, когато заминаваш от поредните, да разбираш, че можеш повече да не ги видиш. Но не за това исках да напиша.
Как пътуваме. Ами много лесно. Обикаляме и молим за помощ приятели, познати, кумуве. Много от тях се дърпат от мен. Или просто не ми вдигат телефона. Аз не им се сърдя. Когато съберем неща за кола с ремарке или микробус, тръгваме на път.
Къде пътуваме? При „изгубените“. Една година ми върви на „изгубените“. Дори със сигурност не знам, те как ме намират. По-нататък звучи като виц. При ВСИЧКИ положения идваме един или два пъти и там също пристига някаква телевизия. И започват да идват там и други доброволци. А при мен отново са „изгубени“, и аз отивам при тях. Мислих, край, няма повече „изгубени“. Да, ама – не, на 30 април, отново ме намериха. Сега за тях ще събирам.
Какво караме? Различни неща. Но не и скъпи. Ами нямам пари за тепловизор, нямам! За 5-ватов дизелов генератор помогнаха едни мили жени-бизнесменки, същите купиха 71 чифта панталони, които много навреме, към края на януари, закарахме в АТО. А също и приятели, познати, баби-пенсионерки, случайни хора, нашите хора зад граница, много хора! Дай им Боже на всички здраве! Не искам да наричам техните имена и фамилии, за да не навредя на някого, и за да не забравя някой…
Армията. Поемам отговорността да твърдя, че армията МНОГО се е променила. Станало е по добре за всички. Да, може да се лее мръсотия върху всички, но е факт, че е станало по-добре. От октомври войниците престанаха да гладуват, от декември започна да се появява поне някаква униформа, от сепрември не им карам бронижилети. За техника тук не искам да пиша – колкото по-натам, толкова ставаме ПО-СИЛНИ. Знам, видях.
Достатъчно ли дава държавата за армията? НЕ! Не е достачно! Но аз вярвам, че всичко ще бъде наред! Ако крачиш с големи крачки, ще си скъсаш гащите!
Сега за тенденциите в доброволчеството. Всичко е просто – колкото по-далеч, толкова по-трудно става! До невъзможност е станало трудно да просиш! Всички обедняват! Ако преди съм пътувал всяка седмица, сега нещата за пътуване събирам ТРИ седмици. Няма пари. Преди горивото в двете посоки излизаше 2500-3000 грн., сега 5000-6000 грн. Печално е. Препрочетох написаното… Няма да преправям нищо.
Защо пиша? Един мой гвардеец, когато започнах да му се оплаквам, че съм се изморил и не мога повече, ме попита просто ей така: „Захарич, ти си се изморил, аз съм се изморил, момчета ТАМ са се изморили, да спрем ли?“ Няма да стане, както съм пътувал, така пак ще пътувам както съм давал от семейния си бюджет 30%, така ще продължавам да давам! И когато ми се прииска да зарежа всичко, аз се сещам за онези трима момчета от 17-та от Троицкий, които са погребани след два месеца след гибелта им, сещам се за младеж, на който помагах, когато той беше в плен в Снежное, и слава на Бога сега е вкъщи, сещам се за нашите мили, красиви и успешни в мирния живот жени-доброволци, сещам се за баба Оля инвалид в количка, нейните пари изгаряха в джоба ми изпепеляваха душата ми. И някак си, незнайно от къде се появяват силите, аз отново спирам да се срамувам да прося пари, суха храна, сапуни и друго, друго, друго. И ето се събират неща за цял микробус и отново съм на път! И много не ми се иска да пътувам ТАМ! Аз много-много искам да няма необходимост да ходя там! Аз много искам тази война да свърши! Аз толкова много искам това, че утре, не – днес, отново ще събирам това, което на ТЯХ ТАМ им е необходимо, за да им го докарам колкото може по-бързо! И аз съм убеден, че с това аз също помагам за победата! Слава на Украйна!

1512596_689972924461421_6723717354032118990_n11113115_689972347794812_3582612656861329702_n

11165237_689976311127749_6297690282578238309_n
11204901_689974431127937_7223428146572137094_n

11223805_689976227794424_7991326096951439630_n

11230730_689975977794449_692124460728117970_n

Снимки: Анатолий Иванов

Бел. ред:  Напомняме на нашите читатели, че фондация „Мати Украйна“ продължава да събира средствата за подпомагане на украинската армия (УА) и пострадалите от руска агресия в Украйна. Сметка в български лева на името на Сдружение на украинските организации в България (СУОБ) «Мати Украйна», БУЛСТАТ:176471600, гр. София, бул. «Сливница» №141-143, ет. 6 (неправителствено сдружение с идеална цел) IBAN: BG79UNCR70001522046600 BIC на банката: UNCRBGSF Банка : УНИКРЕДИТ БУЛБАНК Сметката се контролира както от СУОБ, така и от банката.

Порошенко: В Минск ще настояваме за мир, без да ни се поставят никакви условия

Президентът на Украйна Петро Порошенко заяви, че на срещата на лидерите от „нормандската четворка” в Минск ще настоява за прекратяване на огъня в Донбас „без никакви условия”.

Poroshenko
Снимка: Пресслужба на Президента на Украйна

Това съобщава пресслужбата на държавния глава в комюнике за спешното работно посещение на Порошенко вчера в Краматорск, който беше обстрелян от проруските терористи.

„Ние настояваме за мир без никакви условия. Настояваме за спиране на огъня, изтегляне на чуждите войски и затваряне на границата. Те нямат работа тук. Между нашите граждани няма никакъв конфликт. Ние ще намерим компромис в рамките на страната. Ние трябва да защитим мира, да защитим спокойствието на Краматорск, трябва да защитим Украйна. И именно затова отивам в Минск, за да настоявам за незабавно, без всякакви условия, прекратяване на огъня и започване на политически диалог. Ние украинците сами ще се оправим.”, – подчертава Порошенко.

Пресслужбата на украинския президент съобщава, че на Порошенко са били показани остатъци от снарядите, с които е бил обстрелван Краматорск, както и последиците от попаденията.

„Това са доказателства за използването на касетъчни боеприпаси срещу цивилното население на град Краматорск, в самия му център. Държа в ръцете си елемент от касетъчен боеприпас „Смерч”, който е с обсег на действие до 90 км.

Нечовеци използват касетъчни боеприпаси срещу цивилни. Тези доказателства ще бъдат използвани. Ще ги представя в Минск и в Съвета на Европейския съюз”, казва Порошенко, като добавя, че маркировката върху снаряда убедително доказва, че снарядът е руско производство и се използва от армията на РФ.

„Това е престъпление срещу човечеството, когато мирни хора загиват в домовете си, по улиците, там, където няма военни подразделения, на 50 километра от фронтовата линия.”

Poroshenko7
censor.net.ua

 

Според съобщението на президентската пресслужба в резултат на вчерашния артилерийски обстрел на Краматорск, в частност на жилищните райони и на разположения в града главен щаб на АТО, са пострадали 64 души (29 военнослужещи и 35 цивилни). Загинали са 16 души. 10 от ранените са в много тежко състояние. По  данни на СБУ при обстрела са повредени 41 сгради.

По време на работното посещение Порошенко е бил придружен от известния  френски граждански активист, режисьор, писател и философ Бернар-Анри Леви, който е бил шокиран от видяното в Краматорск.

Levi
censor.net.ua

 

Леви е отправил призив към световната общност да си отвори очите за ужасните престъпления на терористите в Източна Украйна.

Същевременно украинските медии съобщават, че днес сутринта Краматорск отново е бил обстрелван.

 

Пресслужба на Президента на Украйна

 

Посолство на Украйна с открито писмо до Българска национална телевизия във връзка с репортажа за ескалацията на събитията в Донбас

Публикуваме текста на откритото писмо до Генералния директор на Българската национална телевизия г-жа Вяра АНКОВА във връзка с репортажа за ескалацията на събитията в Донбас от 1 февруари 2017, публикувано на фейсбук страницата на посолството вчера на украински и български език.

Уважаема госпожо Анкова,
Оценявайки положително сътрудничеството между Посолството и Българската национална телевизия, която безспорно е авторитетен и влиятелен фактор в информационното пространство на България, принуден съм да се обърна към Вас във връзка с репортажа за ескалацията на ситуацията в Донбас (вечерната емисия на „По света у нас“ от 1 февруари).

Не може да не предизвика възмущение фактът, че моят коментар за събитията в източната част на Украйна, които избухнаха в нощта срещу 29-ти януари в резултат на настъпление на обединените сили на руските редовни войски и незаконните въоръжени групировки срещу позиции на въоръжените сили на Украйна в района на град Авдиивка, бе фрагментиран по такъв начин, че не позволи на зрителите да получат представа за реалната картина на ситуацията. Възмутително е и това, че в същото време в ефира, по достатъчно странен начин се намери място за представител на терористична организация, обявен като „заместник-министър на отбраната на Донецка народна република“ (но без кавички, както и на уебсайта), който ретранслира позицията на руските си суфльори. Разглеждам този случай като опит да се легитимират престъпните терористично-окупационни власти в Донбас, които са марионетки на Кремъл.
Днес целият свят вижда как с финансова и военна подкрепа на Русия, боевиките, убивайки украинските граждани, извършват военни престъпления на украинска земя и от самото начало прехвърлят отговорност на Въоръжените сили на Украйна. А поредния шквал на инициирана от Русия широкомащабна и цинична пропагандна кампания, която открито манипулира съзнанието на хората, е насочена на оправдание на руската военната агресия и престъпления срещу украинския народ.

Тъжно е да се отбележи, че Вашите колеги всъщност пренебрегнаха обръщението на Посолството, адресирано веднага след първото излъчване на материала. В резултат на което репортажът без промяна беше повторен във вечерните новини в 20.00 ч. Следователно има основание да се твърди, че уважаваната телевизия БНТ отново беше използвана като инструмент за антиукраинската пропаганда.

Смятам, че свободата на словото, като един от основните принципи на демократичното общество не може да е постигната за сметка на нарушаване на законното право на гражданите за получаване обективна, а не изкривена информация.

Предоставянето на ефирно време на представителите на незаконните власти на Донбас от страна на държавната телевизия на Република България също така противоречи на официалната позиция на Българската държава относно подкрепата на териториалната цялост на Украйна, фиксирана в резолюцията на Общото събрание на ООН „Териториалната цялост на Украйна“ от 27 март 2014 г., редица други международни документи и решения, както и на двустранно равнище. 

Освен това бих искал да подчертая, че Върховната Рада на Украйна през февруари 2015 г. призна самопровъзгласилите се републики в източната част на Украйна за терористични организации. Обаче, признаването на така наречените ДНР/ЛНР за терористични организации от Съвета за сигурност на ООН се блокира от Русия, която нарича терористи „опълченци“, които уж защитават интересите на хората в Донбас. Истината е, че те защитават само интересите на Руската федерация, а украинските граждани нямат нужда от такава „защита“.

Също така бих помолил да се обърне внимание на следните важни въпроси:

  • през октомври 2016 г. Парламентската Асамблея на Съвете на Европа прие резолюция „Политическите последици от руската агресия в Украйна“;
  • на 21 декември 2016 г. неправителствена организация «Bellingcat» публикува доклад, в който ясно се подчертава наличието на реален въоръжен конфликт в Източна Украйна като потвърди артелерийски обстрели на територията на Донбас от територията на Русия през лятото на 2014 година;
  • като международен конфликт с Русия са квалифицирани събитията в Източна Украйна и от прокуратура на Международния наказателен съд, където през март ще започне процедура по разглеждане на иска на Украйна срещу Русия. Не случайно Русия се изтегли от Римския статут на Международния наказателен съд;
  • Съд на Европейския съюз в Люксембург през януари тази година призна легитимността на санкциите срещу руски производител на зенитно-ракетни комплекси „Алмаз-Антей“. Също така, в заключението на съдиите става въпрос за това, че „Алмаз-Антей“ с посредничеството на руските власти е снабдявал окупираните територии на Донбас със своята продукция и по този начин беше нарушена териториалната цялост на друга държава.

Доказателствата за реалната въоръжена агресия на Русия срещу суверенната Украинска държава са повече от достатъчно, а българските граждани заслужават да получат обективна информация. Уверен съм, че ръководен от Вас Управителен Съвет ще направи съответните изводи за недопускане на подобни неприятни ситуации в бъдеще.

От своя страна, Посолството е готово да помага за по-нататъшното сътрудничество на БНТ с медийни партньори в Украйна, с цел получаване на информация от първоизточници, включително и коментарите на политици, журналисти, експерти и обикновени граждани за реалната ситуация в страната ми.

С уважение, 
Посланик 
Микола Балтажи

Леонид КАГАНОВ: Чий и за какво е Крим

Леонид Каганов

Като страна аз се оказах в положението на дребен тарикат, който поради някаква си причина е отмъкнал от бившия си приятел скъп мобилен телефон („нямам нищо общо! мобилният телефон сам скочи в джоба ми!“), а сутринта е разбрал, че на мобилния му няма нито зарядното, нито пък фактура. И няма откъде да се намери такова зарядно с рядко срещащ се кабел или то пък струва много скъпо. А пък без фактурата телефонът се счита за краден.

За мен, гражданина, Крим винаги е бил мой, макар да не обичам жегата, курортите и плажовете. Той беше мой по времето на СССР, когато бях още малък и там ме заведоха родителите ми. Той беше мой и през 1993, когато тримата – аз, една приятелка и още един приятел отпътувахме натам и след като на гарата обменихме рубли за гривни, две седмици прекарахме на палатка на брега. Крим беше мой и през 1999, когато вече бях разбрал със сигурност, че по цени и обслужване Египет и Турция са много по-мои. Едва тази година Крим, както виждам, вече съвсем не е мой. Кански цени на самолетните билети (4 пъти по-скъпи, отколкото за направлението Москва-Лондон), седмични опашки за пресичане на Керченския пролив и кървава война там, където по-рано бяха магистралите. Да прибавим и проблемите със статуса – преди в Крим бях желан гост за всички. А сега за някого (дори и това да е някакъв малък процент) внезапно е превърнах в руски окупатор. И вече може скришом да ми плюнат в супата.
Та чий стана Крим? Със сигурност не мой. Може би сега е собственост на олигарсите. Може би – на бога на войната. Може би – на извънземните. Но за мен, обикновения гражданин на Руската федерация, Крим стана 100 пъти по-малко мой от преди.

От позицията на гражданин терминът „мой“ изобщо не ми е ясен. Имам една позната, гражданка на Русия, която мечтаеше да живее с децата си в Крим и още навремето купи там къща. И според всички правила я вписаха в някакъв си имотен кадастрален регистър. И Крим стана неин. Значително повече неин, отколкото за останалите граждани на страната, наречена Украйна, към която той картографски принадлежи. Разбирате ли абсурдността на ситуацията? Собственост в собствеността. Карта в картата.
Вземам лист хартия, оцветявам на него голям квадрат и казвам: това всичко е мое. Ти рисуваш в този квадрат друг, по-малък и отговаряш: а това е мое. И живеем спокойно с този парадокс. А след това се появява тълпа абсолютно чужди хора и крещи „Крим е наш!“ Чий конкретно – посочете с пръст.

Имам много и различни приятели, руснаци, които официално си присвоиха малко късче от друга страна. Един мой приятел, пламенен патриот има апартамент в Лондон. Друг – пламенен либерал, в Испания. Моя добра приятелка има апартаменти пък в България. Четвърти приятел, не особено обременен от излишества, с усилие спести 200 хил. рубли за малка къщичка в планините на Словения. На никого от тях не попречи фактът, че нито Британия, нито Словения са наши. Затова пък Чечня е наша. На всички карти и съгласно всички световни спогодби. Някой да иска да си купи имот в Чечня или поне да прекара там отпуската с децата?

Приказката за „Ние възвърнахме своето си“ не ми действа, само ме плаши. Ами да върнем и Финландия тогава, барабар с Полша и Прибалтика. А… и Аляска. Ами ако всички започнат така? Ако някаква си Турция си поиска Крим обратно? Защото колкото и да крещи Русия „Крим винаги е бил наш“, какво ли отношение има тя към Кримското ханство, на което Крим е принадлежал първоначално. След това Курилските острови ще си ги поиска Япония – така откровено и толкова наскоро откраднати от нея, че това е единствената причина, поради която до сега не сме подписали мирен договор с Япония – официално и досега сме в състояние на война. Китай е в правото си да поиска да си върне Сибир и Далечния Изток. Германия ще си поиска обратно собствения Кьонигсберг, който по непонятни причини от не особено отдавна принадлежи на Русия, въпреки законите на логиката, географията и пространството. И ако това стане, Германия може да продължи и да си поиска и Смоленск, в границите от 1942 година. Пък и Монголия може да си спомни как някога ѝ е принадлежала една „не особено голяма“ част от Русия – от Черно море до Хабаровск и може да поиска да защити интересите на всички сега татари, които в момента живеят там.

Разбира се, тук веднага ще наизскачат разни хорица и ще закрещят, че народът на Крим, разбираш ли, сам е избрал своя път… Не, разбира се, така път не се избира. Път се избира както направиха това в Шотландия: честният и открит референдум се подготвяше много години. Ако утре в Русия настъпи нестабилност, бардак и борба за власт, а в същото време китайски войници с липсващи нашивки наводнят Далечния Изток, блокират с оръжие в ръка всички държавни учреждения и в суматохата организират референдум – аз, точно по същите причини, няма да приема неговите резултати. Даже и ако ми кажат, че повече от 50% от жителите на Далечния Изток са предпочели китайската автономия пред това да са руски регион. Даже няма и да се опитам да разбера 52% или 92% са гласували, било ли е всичко честно или е измислица на китайските политтехнолози. Референдуми така не се провеждат. Точка.

И изобщо, на мен, като гражданин на Русия, изобщо не ми е ясно защо именно Крим именно днес е именно наш. И в коя си част точно Крим преди не е бил мой, а сега е.

Може би ще ми възразят, че разсъждавам от гледна точка на гражданин, а трябва – от гледна точка на страната? Добре, да опитаме, да кажем на глас онази истина, която не е прието да се споменава. Смятайте казаното по-долу за мои собствени фантазии. И така, аз съм страната.

Крим беше полуостров, стана остров. От едната му страна има море с непитейна вода, от другата – чужда държава, с която аз, като страна, съм се изхитрил да се изпокарам до такава степен, че сме в състояние на война. Промишленост в Крим няма. Селско стопанство – три праскови и полуизсъхнали лозя, наполовина изсечени в антиалкохолната кампания от времето на Перестройката. Чиста питейна вода и електроенергия се получават от страната, която според нас, се пада малко нещо фашист. Всички пътища и железопътни линии са останали там, при така наречените фашисти.
Като страна аз се оказах в положението на жалък тарикат, който поради някаква си причина е отмъкнал от бившия си приятел скъп мобилен телефон („нямам нищо общо! мобилният телефон сам скочи в джоба ми!“), а сутринта е разбрал, че на мобилния му няма нито зарядното, нито пък фактура. И няма откъде да се намери такова зарядно с рядко срещащ се кабел или пък струва много скъпо. А пък без фактурата телефонът се счита за краден.

Като страна сега се опитвам да натаманя кабел за зарядното. Тоест, да пробия коридор до Крим през държавата на така наречените фашисти, като организирам там гражданска война. Ама и това не ми се получава. Защото най-близката пътечка до вратите на Крим (Перекоп, пък даже и Сиваш) минава по брега и през цели четири области: Луганска, Донецка, Запорожка и Херсонска.
Нима има някой, който да е погледнал картата и да не е разбрал какво се случва?!
карта 1
В двете най-близки области – Луганска и Донецка – пожарът пламна охотно. А по-нататък не щя. Ясно – бързо и охотно предадоха Славянск, но той не ми е на пътя. По същата причина даже не стана и въпрос за това нито в Харков, нито в Суми, нито пък в следващите, съседни на Русия рускоезични области. Не са ми на пътя. Но пък на пътя ми е Мариупол. Жизнено необходим ми е, но пък с него – проблем. Ще взема да намятам там още техника и кадрови доброволци в отпуск и да речем, ще взема Мариупол. Ама нататък пък трябва да мина през Бердянск, Мелитопол, Херсон… А народът там е друг, не виждам желаещи да ми спретнат революция. Моята граница е далеч, а морския флот не става за таен щурм. Не се получи да отворя коридор и няма как да си заредя мобилния.

Какво щях  да получа като страна, дори ако, да речем, бях успял? Нов регион на загуба, който няма да мога да превърна нито в център на нанотехнологиите, нито в цъфтяща градина върху сухите камъни, нито дори в печеливш курорт – даже и в Сочи се издъних и не излязох на плюс.
А какво аз като страна получих в действителност? Остров с фериботна линия. Гражданска война току до границата ми. И нова „студена война“ с всички водещи държави на глобуса. Всеобщо осъждане. Санкции. Срив на имиджа ми под нулата. Международно напрежение. Икономически упадък и национална валута, срината вече почти с 25%. Отлични придобивки, страна, толкова дълго крещяща за стабилност.
карта 2
Ама хайде да си кажем истината докрай.
Аз, като страна, правя всичко това с Украйна (а преди това с Грузия) само по една причина – заради старата ми военна доктрина, от времената на Студената война през 60-те години на миналия век. Според нея колкото по-близо до моите граници НАТО разположи ядрените си ракети, толкова по-малко време за полет има ядрената бойна глава в момент на ядрена война и толкова по-висок е рискът да не успеят да реагират моите противобалистични системи – разработени и сглобени преди половин век.
На Щатите всичко им е наред – те са от другата страна на глобуса, а на мен едно време не ми позволиха да разположа ракетите си под носа им, в Куба – без малко да започне война. Затова днес моята истерия и международната ми политика са си същите, предишните: с всички сили да отблъсквам базите на НАТО колкото се може по-далеч от моите граници.
В Европа ядрено оръжие има в Британия и Франция, а ракетите на САЩ са негласно разположени в базите на страните от НАТО: Белгия, Холандия, Турция, Италия (в Далечния Изток – тайно в Япония и Южна Корея).
Продължителни международни пируети, политически интриги, икономически и енергиен шантаж – ето така успявам дълги години да уговарям Балтийските страни и всякакви си там Полши и Финландии да не се занимават с въоръжаване. Условният кръг е очертан – ядрените бази на НАТО са разположени в страни, които са на горе-долу почтителна дистанция от моите граници и разполагам с необходимото време да реагирам при пуск. Моята територия се защитава от телата на дружеските Беларусия, Украйна и Казакстан. Където са разположени старите, ръждиви, но все още дружески съоръжения за откриване на противниковите ракети.
И тук, да му се не види! Изведнъж, буквално под задника ми, се размърдва (и то яко) Украйна. Украйна, бе! Която по времето на СССР беше най-ядрената територия, защото ние оттам се прицелвахме в челото на всички европейски капиталисти. Пет атомни електроцентрали (включително и злополучният Чернобил) и един от най-големите в света арсенали от ядрено оръжие към момента на разпадането на СССР  (почти 4000 ракети). Разбира се, изнесохме оръжието от Украйна, но навиците си останаха. И ето, значи, най-разоръжената (но в миналото – ядрена до зъбите) Украйна се вбеси и изхвърли от трона моя надзирател и крещи „Сега искам в Европа и в НАТО!“
Е, аз, като страна, де… как да живея по-нататък с такава карта?!

Какво трябва да направя аз като страна? Ами като чуя как някой от съседите ми се кани да встъпи в НАТО, ще се съпротивлявам до смърт, ще нарисувам на картата буферна зона и ще я изгоря с напалм в една локална война, само и само това да не се случи. Аз, страната, още Грузия не съм преглътнал. А сега – и цяла Украйна!

Е, разбира се, мен, като страна изобщо не ме вълнува, че никой от НАТО не се е канел да ме замеря с ядрени заряди, а просто дяволски се страхуват от мен, а също така и от ислямистите и прочие политически неадеквати. И аз като страна не ща и да мисля, че за 50 години много неща са се променили в техническо отношение и затова противобалистичната отбрана зависи от съвкупността най-нови технологии, при които разстоянието до точката на старта не е единственият и главен критерий за успех. Но аз като страна не умея и не искам да усъвършенствам своите противоракетни системи. Аз искам фър-фър-фър – като в добрите стари 70-те.
Всичко ще свърши с това, че Китай ще влезе в НАТО. Защото той сега по източному мъдро мълчи, но отдавна е забелязал кой е главният му пазар и главният доставчик на технологии, и кой е опасният и непредсказуем съсед, който мине – не мине петилетка и подпалва война с бившите си приятели ту отляво, ту отдясно.

Така разсъждавам аз – като гражданин и като страна.

Леонид Каганов

Източник: http://politikum.in.ua