Правото да не знаеш

„Всичко е загубено! Изоставиха руснаците в Украйна на произвола на съдбата! А хората така се надяваха!”. Приблизително така реагират голям брой руснаци на новината, че войските на РФ се завръщат по местата на постоянната им дислокация. При това, както се оказва, тези руснаци често имат доста смътна представа какво е изобщо населението на Украйна, що за „руснаци” живеят там и какъв е техният брой.

Във вестниците и в интернет се мяркат различни цифри – „руснаците” в Украйна се оказват ту 20 милиона, ту 8, ту 6. (Според данните от последното преброяване в Украйна руснаците са 8 334 100 души или 17,3% от населението – б. ред.) Срещат се и твърдения, че 85%  от населението на страната говори на руски, но същевременно те са „угнетени от ужасните бандеровци”. Изобщо, нищо чудно човек съвсем да се оплете, ако реши да разбере как стои езиковият въпрос в Украйна. Например за тези 85% – това вярно ли е? Сигурно е вярно. Ако се имат предвид тези, които знаят руски език. Просто не трябва да се забравя, че „знаещите” ще включват както носителите на езика, така и онези, които го говорят с паузи, като подбират думите и допускат грешки.

Според миналогодишното социологично проучване на немската Фондация „Бертелсман” и на полския Институт за публична политика около 70% от жителите на Украйна определят украинския като свой роден език. Изследователите отбелязват, че същевременно част от тези хора признават,  че на руски говорят по-свободно. Тогава защо наричат украинския свой роден език? Така се проявява техният патриотизм и разбирането: „Няма кой да съхрани  украинския език освен нас”. Освен това, съществуват просто билингви, които владеят еднакво добре и двата езика.

Russia Ukraine Трябва да се има предвид, че в Украйна, респективно в източните области, има двуезични градове и, естествено, семейства, в които майката и бащата са разноезични. Ако бъде разрешено в  отговор на анкетния въпрос „Кой е родният ви език?” да се посочва повече от един отговор, резултатът ще бъде много по-голям от 100%. Но мнозина от тези, които пишат за въпросите на езика в Украйна, често забравят за билингвите. Впрочем, последното дава обяснение откъде „изникват” рускоезичните украински патриоти. Същите, които често заявяват в интернет: нарочно пиша на руски, нека противниците да изкрейзват! Това само на пръв поглед е противоречие. Просто тези хора са честни и признават: в Украйна руският език не само че не е угнетен, ами е в такива количества, че заплашва с изчезване всички останали езици – на първо място украинския и кримско-татарския.

Добре, значи „руснаците в Украйна” не са онези, които се смятат за носители на руския език. Очевидно  „руснак” е само този, който се чувства такъв. Но дали всички, които се чувстват руснаци, искат „освобождение” под формата на „Новорусия”? Ни най-малко. Руската принадлежност и предаността към Путин не са тъждествени понятия. В Украйна също. Съществува доста голяма група руснаци, които уважават украинската държава и култура. И на тях им е неприятно и срамно от това, което прави Русия. Да си припомним рускоезичния писател Андрей Курков и колегата му от Донецк Елена Стяжкина. Да прибавим към тях и онези „изконни” руснаци, които избягаха от путинска Русия в Украйна – като журналиста Алексей Барановский и физика Олег Шро.

В същото време в Украйна има и други руснаци. Техни са гръмките викове, че са  „угнетени”, „Ела, Русия!”, „Живей, Новорусия!”. Какво искат всъщност? Повече руски език в Украйна? Едва ли. Онези, които в Украйна викат най-силно „Русия, Русия”, не са за правото да знаеш нещо (например, езика на предците си). Те са за правото да не знаеш. Не „дайте ни повече руски език!”, а „разкарайте от нас всичко украинско!”.

Чисто украинско изобретение ли е „правото да не знаеш”? Не, разбира се. Например в италианския град Болцано от 2007 г. благополучно съществува едно малко известно политическо движение на Ева Клоц. Основното му послание е: „Ние сме тиролци, разкарайте от нас всичко италианско!”. От време на време партията на Клоц прави пърформанси: ту наслагат из планината табелки „Южен Тирол не е Италия”, ту излязат на протест срещу италианската топонимика. От време на време на госпожа Клоц ѝ се налага да обяснява в съда, че плакатите, разпространявани от нейната партия, не са имали за цел да оскърбят италианския флаг или професията на карабинера. Но движението не е било уличавано в насилствени действия, насочени към подриване на независимостта или целостта на държавата. Клоц знае добре, че съответният член от италианското законодателство предвижда лишаване от свобода. По тоя член (и не само по него) баща ѝ Георг Клоц, известен като „бомбаджията от Вал Пасирия”, е бил задочно осъден на 52 години затвор. Естествено, Ева Клоц не смята баща си за терорист, но внимава. А как се отнасят обикновените тиролци към дейността ѝ? Членовете на движението ѝ са едва около 3000 души, а успехите ѝ на местните избори никога не са надвишавали 7%.

Да се върнем към Украйна. В тази страна, уви, има и винаги е имало известен брой хора, на които им е противно всичко украинско. Които смятат за възможно да презират държавния език и култура, но при това не напускат страната. „Ама това е тяхна земя, те там са се родили!” – един често срещан аргумент. Представете си, да речем, второ поколение емигранти от Китай в Русия (извинете, китайци – това е само пример). Те са се родили в Русия, но не обичат руския език и искат абсолютно всичко наоколо да е на китайски, нищо руско да не се мярка. Представихте ли си? Знаеха ли украинските власти за съществуването на тази категория население? Знаеха, разбира се. Занимаваха ли се с нея, разбираха ли, че тя не трябва да се подценява? Можеше ли някак да се смекчи тяхното антиукраинство? Нямам отговор на тези въпроси. Както се казва, насила хубост не става…

Точно от тези хора през всичките 23 години на независимостта слушахме: „Карат ни да учим украински, не е честно! За кариера в държавните институции е нужен украински – безобразие!”. Ами да, държавата Украйна по някаква причина изисква да се знае украински език. Кой знае защо във всяка друга страна по света знаенето на националния език се възприема като норма. Никой не мисли, че във Франция можеш да градиш кариера, без да владееш френски, или в Германия без немски. Но Украйна да изисква знаене на украински? „Ама моля ви се, това е неприлично!” – смятат такива граждани. И тръбят как били угнетявани. Адептите на „руския свят” настояват руският непременно да стане втори държавен език. Ако това стане, украинският ще бъде изтласкан още повече, а може и съвсем да бъде смазан. А защо точно държавен? На обикновения жител на Макеевка (град в Донецка област, Източна Украйна – б. пр.) не му ли е все едно дали учат руски някъде в Дрогобич (град в Лвовска област, Западна Украйна – б. пр.)? За него руският трябва да е важен там, в Макеевка. Тоест статусът на регионален език би трябвало да е достатъчен. Но не, не е достатъчен, грабват копията.

Защо? Не затова ли, защото – съзнателно или не – транслират позицията на Русия? Всъщност само руският като държавен език би позволил не просто да се укрепят, а и да се разширят границите на същия този „руски свят” чак до Чоп (най-западният град в Украйна, разположен на границата със Словакия и Унгария – б. пр.). С други думи, да се върне СССР, като начало поне в езиково отношение. И все пак, защо дори проруският Янукович обеща, но не въведе руския като втори държавен? Защото Янукович беше всякакъв, но политически самоубиец все пак не беше. Това щеше да бъде непопулярна мярка. Какво щеше да отговаря тогава на Западна Украйна? Тамошното население в мнозинството си няма руски предци. Може да се обясни защо да учат руски децата в Харков, Одеса или Донецк. Но защо им е той на децата от Лвов, Ивано-Франковск или Тернопил? Нима те и досега са длъжни да учат руски „само затова, че на него е разговарял Ленин”? На аргументи от типа „полезно е да се знае всеки език” западните украинци обикновено отговарят: „Ние сами ще си решим кое ни е по-полезно – руският, полският или английският”. И ако оставим настрана идеята за „руския свят”, как да не признаем тяхната логика?

Ирина Кашчей, нещатен кореспондент на „Дойче веле” в Рим

svoboda.org

18 май – Ден на памет на жертвите на Депортацията на кримскотатарския народ

Депортацията на кримските татари, започнала на 18 май 1944 година, е едно от най-големите престъпления на съветския режим, извършени от него по време на Втората световна война. Над 20 години в СССР изцяло се отрича престъпният характер на тези действия.

Макар още през 1967 година Съветският съюз да признава необоснованите обвинения към всички кримски татари в сътрудничество с немците, те до самия крах на комунистическия тоталитаризъм така и не получават правото да се върнат в историческата си родина. Кримските татари са депортирани в отдалечени райони на Сибир, Урал, Средна Азия, където те се оказват без документи, в условията на комендантски режим, без правото на придвижване дори с цел търсенето на изгубени при изселването семейства.

Броят на «специалните преселници» се попълва през 1945 г., когато към края на войната войници и офицери, воювали срещу фашизма, също са обявени за «предатели» и изпратени в изгнание при своите семейства. Тежките битови условия в специалните поселения, които се усложняват от новия климат и инфекциозните заболявания, водят до смъртност при депортираните, която се увеличава фактически от липсата на медицинско обслужване.

По данни на Националното движение на кримските татари, през първите 4 години от депортацията загиват близо 90 хиляди лица. През януари 1974 г. Президиумът на Върховния съвет на СССР отменя забраната за кримските татари, гърците, арменците и българите да се връщат в Крим.

На 14 ноември 1989 г. Върховният съвет на СССР приема Декларация „За признаването за незаконни и престъпни репресивните актове срещу народи, подложени на принудително преселване и гарантиране на техните права”. От 1987 г. връщането на кримските татари в Крим става масово.

В началото на 1990 г. те стават третата по численост етническа група в Крим. Възвръщенците се връщат на територия, където техните бивши поселения и жилища са заети, а възможностите за трудоустройство са ограничени или съвсем липсват. Необходими са оперативни и работещи мерки на властта за подсигуряване на пристигналите с жилище, работа, учреждения със социална инфраструктура – здравни заведения, образователни, културни, развлекателни, което изисква значителни средства. Когато бива обявена независимостта и, Украйна поема пълна отговорност за съдбата на всички свои граждани, включително за онези, които се връщат на нейна територия от местата на депортацията си.

Към началото на 2013 г. в АРК се връщат близо 266 хил. етнически кримски татари. За да се осигурят информационните потребности на населението, на кримскотатарски език се издават вестниците „Къръм”, „Маариф ишлери” и списанията „Тасил” и „Къасевет”. В Държавната телерадиокомпания „Крим” работи кримскотатарската редакция „Мейдан”.

Украйна никога не се е отказвала да признае актовете на органите на бившия СССР, касаещи възстановяване правата на депортираните, а откакто е обявена независимостта й, поема цялата отговорност за съдбата на всички свои граждани, включително онези, които се връщат на нейна територия от местата на депортацията си.

Анексирането на Крим от Руската федерация през март 2014 г. актуализира проблема с борбата на кримските татари за техните права. Окупационната администрация на Крим за пръв път в новата история забрани на 18 май да бъде проведен традиционния траурен митинг в центъра на Симферопол, затова кримските татари отбелязват 70-та годишнина от депортацията в местата на компактно местоживеене в обкръжението на полицейски отряди и под надзора на хеликоптери.

 

Снимка: zn.ua
Снимка: zn.ua

През 2014 г. над 150 кримски татари са подложени на «избирателно правосъдие», 21 са изчезнали безследно или убити, а Меджлисът е лишен както от сграда, така и от възможността да води диалог с държавните органи на т.нар. «Република Крим». В такива условия както почитането на общодържавно ниво на паметта на жертвите на депортацията на кримскотатарския народ, така и демонстрацията на солидарност в борбата за възстановяване на техните права добиват важно украинско и международно значение.

Източник: Посолство на Украйна в България

Руската писателка Людмила Улицкая за Надежда Савченко: поведението й е героично

Руската писателка Людмила Улицкая заяви, че изпитва „удивление и уважение“ към украинката Надежда Савченко, която вече 74 дни продължава своята гладна стачка, настоявайки да бъде освободена от руския следствен изолатор (СИЗО).

Людмила Улицкая
Людмила Улицкая

В коментар за „Радио Свобода“ Улицкая заяви, че украинският офицер и народен депутат от партия „Баткившчина“ Надежда Савченко, която в момента се намира в един от московските СИЗО, се държи героично.

Писателката е един от инициаторите на подписката на сайта на руското издание „Новая газета“, адресирана до президента на РФ Владимир Путин с настояване да освободи Савченко.

„Доколкото знам, опитват се да я убедят да прекрати гладната стачка – майка й, сестра й. Тя е много твърда в решението си. Това е нейно човешко право. А това, което аз изпитвам, е удивление и уважение към човек, който толкова твърдо отстоява позицията си. Много малко хора са способни на това. Независимо дали ми харесва позицията й или не, в дадения случай поведението й, разбира се, е героично“, каза Улицкая.

Според писателката, Савченко е политически затворник, тъй като, съдейки по „доста откъслечната и противоречива информация“, тя не е извършила престъплението, за което я обвиняват.

„Факт е, че в страната ни има определен брой политически затворници и аз предполагам, че Савченко е една от тези, които лежат в затвора по политически причини“, отбеляза Улицкая.

Тя подчерта също така, че не вярва особено, че Савченко може да бъде освободена, но припомни случая със заподозряната в държавна измяна многодетна майка Светлана Давидова, която в крайна сметка беше пусната на свобода.

Савченко бе пленена от проруските екстремисти през юни 2014 г. в Луганска област и бе откарана тайно в Русия, където бе обвинена в причастност към гибелта на двама руски журналисти. По данни на защитата на Савченко се оказа, че представителите на руските медии загиват след като Савченко попада в плен. През януари тази година ФСБ предяви още едно обвинение срещу Савченко, този път за „незаконно преминаване на границата на РФ“. 

На 15 декември миналата година Савченко обяви гладна стачка. След това тя заяви, че ще спре да гладува веднага след като бъде освободена и върната в Украйна. По данни на руския правозащитник Валерий Боршчов, който преди няколко дни я посети в СИЗО, здравето на Савченко се влошава.

 GORDONUA.com

Децата на Украйна – за мир!

Първата детска телевизионна школа работи в Запорожие вече 6 години. Тук всяко дете придобива комуникационни умения, сигурност и самочувствие, научава се да се държи пред камера, някои се пробват като оператори, други – като режисьори, трети харесват да са телевизионни водещи. По-напредналите се снимат в детски продукции, реклами, филми. Всичко е игра и забавление.

Но когато в Украйна, само на стотина километра от техния град започва истинска война, децата от Първата детска телевизионна школа избират да кажат на възрастните своето съвсем не по детски сериозно „НЕ на войната!“ и „ДА на мира!“.

Текст – децата от Първа детска телевизионна школа, гр. Запорожие
Превод на български и субтитри – Райна Манджукова

Одеса и Бесарабия в огън? Не и този път

Флаг на "Одеска народна република"

На 9 април Службата за сигурност на Украйна (СБУ) разкри и ликвидира разузнавателно-диверсионна група, работила за интересите на Руската федерация по задание на така наречените Донецка и Луганска народни републики, предава новинарският портал на Одеса dumskaya.net.

Според информация на изданието при проведената операция са иззети автомати, пистолети, муниции, оптически прицели, гранати, гранатомети, взривни вещества, както и флагове на Новорусия, „Одеска народна република“ и георгиевски ленти. Бомба с часовников механизъм

Конфискувани са и електронни носители при обиските на завербуваните лица, включително служители на милицията. Арестувани са над 30 човека, повече от които са представители на така нареченото „казачество“ и ветерани от войната в Афганистан, много от които са участвали в боевете в Донбас.

Късно вечерта dumskaya.net съобщи, че  СБУ е задържала предстоятеля на един от храмовете на Одеса Георгий Д. Свещеникът се подозира в сътрудничество с терористичната групировка. При обиск в жилището му са намерени бойни гранати и оптически прицел.

Алексей Гончаренко
Алексей Гончаренко

Групата е провеждала активна разузнавателна и вербовъчна дейност, осигурявала е коридори за доставка на оръжие, подготвяла е терористични актове и убийства на политически и обществени дейци, един от които е 34-годишния народен представител Алексей Гончаренко, заместник-председател на парламентарната група на Блока на Петро Порошенко.

„Двама килъри, съгласили се да извършат тези политически убийства, са получили 150 хиляди долара“,  заяви председателят на СБУ Валентин Наливайченко.

По думите на председателя на СБУ групата е планирала да превземе пристанищата на Одеса и да взриви двата моста, свързващи южната част на областта (голяма част от която е Бесарабия и е заселена компактно с етническите българи) с останалата част на Украйна, превръщайки територията в още една зона за въоръжен конфликт с катастрофални последици за населението на района.