Депортацията на кримските татари, започнала на 18 май 1944 година, е едно от най-големите престъпления на съветския режим, извършени от него по време на Втората световна война. Над 20 години в СССР изцяло се отрича престъпният характер на тези действия.
Макар още през 1967 година Съветският съюз да признава необоснованите обвинения към всички кримски татари в сътрудничество с немците, те до самия крах на комунистическия тоталитаризъм така и не получават правото да се върнат в историческата си родина. Кримските татари са депортирани в отдалечени райони на Сибир, Урал, Средна Азия, където те се оказват без документи, в условията на комендантски режим, без правото на придвижване дори с цел търсенето на изгубени при изселването семейства.
Броят на «специалните преселници» се попълва през 1945 г., когато към края на войната войници и офицери, воювали срещу фашизма, също са обявени за «предатели» и изпратени в изгнание при своите семейства. Тежките битови условия в специалните поселения, които се усложняват от новия климат и инфекциозните заболявания, водят до смъртност при депортираните, която се увеличава фактически от липсата на медицинско обслужване.
По данни на Националното движение на кримските татари, през първите 4 години от депортацията загиват близо 90 хиляди лица. През януари 1974 г. Президиумът на Върховния съвет на СССР отменя забраната за кримските татари, гърците, арменците и българите да се връщат в Крим.
На 14 ноември 1989 г. Върховният съвет на СССР приема Декларация „За признаването за незаконни и престъпни репресивните актове срещу народи, подложени на принудително преселване и гарантиране на техните права”. От 1987 г. връщането на кримските татари в Крим става масово.
В началото на 1990 г. те стават третата по численост етническа група в Крим. Възвръщенците се връщат на територия, където техните бивши поселения и жилища са заети, а възможностите за трудоустройство са ограничени или съвсем липсват. Необходими са оперативни и работещи мерки на властта за подсигуряване на пристигналите с жилище, работа, учреждения със социална инфраструктура – здравни заведения, образователни, културни, развлекателни, което изисква значителни средства. Когато бива обявена независимостта и, Украйна поема пълна отговорност за съдбата на всички свои граждани, включително за онези, които се връщат на нейна територия от местата на депортацията си.
Към началото на 2013 г. в АРК се връщат близо 266 хил. етнически кримски татари. За да се осигурят информационните потребности на населението, на кримскотатарски език се издават вестниците „Къръм”, „Маариф ишлери” и списанията „Тасил” и „Къасевет”. В Държавната телерадиокомпания „Крим” работи кримскотатарската редакция „Мейдан”.
Украйна никога не се е отказвала да признае актовете на органите на бившия СССР, касаещи възстановяване правата на депортираните, а откакто е обявена независимостта й, поема цялата отговорност за съдбата на всички свои граждани, включително онези, които се връщат на нейна територия от местата на депортацията си.
Анексирането на Крим от Руската федерация през март 2014 г. актуализира проблема с борбата на кримските татари за техните права. Окупационната администрация на Крим за пръв път в новата история забрани на 18 май да бъде проведен традиционния траурен митинг в центъра на Симферопол, затова кримските татари отбелязват 70-та годишнина от депортацията в местата на компактно местоживеене в обкръжението на полицейски отряди и под надзора на хеликоптери.
През 2014 г. над 150 кримски татари са подложени на «избирателно правосъдие», 21 са изчезнали безследно или убити, а Меджлисът е лишен както от сграда, така и от възможността да води диалог с държавните органи на т.нар. «Република Крим». В такива условия както почитането на общодържавно ниво на паметта на жертвите на депортацията на кримскотатарския народ, така и демонстрацията на солидарност в борбата за възстановяване на техните права добиват важно украинско и международно значение.
Източник: Посолство на Украйна в България