На газовия фронт: победа на Украйна над РФ.

газ-Късно вечерта в четвъртък Украйна, РФ и Еврокомисията подписаха документи, в които се предвижда възстановяване на доставките на руски газ в Украйна и безпроблемен транзит до Европа през зимата, съобщава „Европейска правда“.

Подписи под документа са поставили министрите на енергетиката на РФ и Украйна Александър Новак и Юрий Продан и вицепрезидентът на Еврокомисията, отговарящ за енергетиката, Гюнтер Еттингер.

Освен това, „Газпром“ и „Нафтогаз Украйна“ са подписали допълнения към договора, които фиксират условията за доставка на руския газ за периода до края на месец март. Този документ е подписан от президента на „Газпром“ Алексей Миллер и президента на „Нафтогаз“ Андрей Коболев.

Сред подписаните документи отсъства двустранният протокол между Еврокомисията и Украйна, който трябваше да дава финансови гаранции за заплащането на руския газ и на който настояваха преговарящите от руска страна.

Представителите от Европейския съюз приветстваха достигнатите споразумения за газа.

По думите на президента на Еврокомисията Жозе Мануел Барозу, за него няма по-добър начин да завърши своето пребиваване на поста от този. Той изрази надежда, че всички страни ще се придържат към условията на постигнатите договорености.

Както отбеляза еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Еттингер, Украйна е готова веднага да заплати 1,4 млрд. от дълга си и още $1,65 млрд. – до края на годината. Според него, до края на март Украйна ще може да получава газ на цена от 385 долара за 1 хил. кубометра или по-ниска.

„Украйна ще получи помощ от ЕС и МВФ тази година. Също така ЕС и МВФ разглеждат нова програма за помощ на Украйна през 2015 година. Всичко това ще й позволи да заплати всичките си сметки за газ“ – каза Еттингер.

Присъстващият на подписването украински журналист Руслан Дейниченко в своя Twitter  цитира думите на украинския министър Юрий Продан: „Министър Продан: до края на годината цената на газа ще бъде $378 за хиляда куб. метра и няма да действа принципа „взимай или плащай.“

В своя Фейсбук известният украински блогър Карл Волох дава следната оценка на подписания договор: „Не знам, кого повече да хваля за договора за газа (правителството или Нафтогаз), но обективно, той е добър: практически получихме условия, много близки до желаните. Но все пак главното е това, че руснаците не постигнаха отзоваване на украинския иск от Стокхолм. А това означава, че за чекистите всичко тепърва започва.“

Юрий Андрухович: Освободихме Украйна от Янукович, ще освободим и света от Путин

Юрий Андрухович получи премията „Хана Аренд” – „за политическо мислене в интелектуалната и културната дейност”. 

Предлагаме ви интервюто на Влад Требуня („Галицький кореспондент”) с известния украински писател.

Andruhovich1
Юрий Андрухович / Снимка: „Галицький кореспондент”

 

Преди всичко искам искрено да те поздравя за премията „Хана Аренд”. Това е една добра новина в такива времена. Моля те да разкажеш по-подробно за тази история.

– Не съм изучил съвсем точно историята на тази премия. Във всеки случай е основана от Фондацията „Хайнрих Бьол” и град Бремен. Присъжда се от 1995 г., значи аз съм двайсетият лауреат. Заедно с мен през тази година лауреати станаха две от участничките в пънк групата „Pussy Riot” – Альохина и Толоконникова. Сред предишните лауреати са хора като Юлия Кръстева и Тимъти Снайдър. Премията се присъжда „за политическо мислене в интелектуалната и културната дейност”.

Тази година наградата беше присъдена на тебе и на руските пънк-акционистки от „Pussy Riot”. Това признак ли е на някакъв световен антипутинизъм или само у нас така се възприема?

– Мисля, че да – антипутинизъм е ключовата дума за тазгодишната премия. В немското общество има много т.нар. „путин-ферщеери”, тоест такива, които казват, че „трябва да го разберем”. И толкова по-ценни са средите, в които остро и справедливо критикуват Путин. Средата около тази премия в значителна степен е такава.

За последен път разговаряхме с теб през юли, динамиката на разширяването на антипутинската среда ускорява ли се?

– Не, за съжаление. Бих казал, че пропорциите остават непроменени. Тези дни беше разпространено поредното „отворено писмо” за „прекратяване на антируската истерия” и за „диалог с Русия”. Не ме вълнува, че е подписано от корумпирания негодник и приятел на Путин Шрьодер. Но за съжаление, това писмо е подписано и от Вим Вендерс, Роман Херцог, и от моя бивш приятел писателя Инго Шулце. Инго е едно от най-големите разочарования в живота ми.

Невероятно! Такива имена… С какво се обяснява това? Това не са лумпени под натиска на телевизията на Кисельов, а известни европейски интелектуалци. Не говоря за Шрьодер, разбира се…

– Обяснява се преди всичко с това, че те никак не обичат Америка. Струва им се, че нас, украинците, Америка ни води против Русия, защото се стреми към световно господство. По-точно е свикнала на световно господство, а сега иска да унищожи Русия, като унищожи Путин. А Путин само се защитава, тоест защитава мира в Европа (смее се). Естествено, това са пълни глупости. И изобщо, с тоя антиамериканизъм на немския културен елит би трябвало да се занимава доктор Фройд.

Тоест, там го няма усещането, че Путин може да натисне червеното копче? Само на нас ли ни се струва, че сме в преддверието на Апокалипсиса?

– На тях им се струва, че дори да го натисне, то ще е само заради тая неразбираема „фашистка Украйна” със свастиките върху знамената на батальона „Азов” (върху знамената на батальон „Азов” е изобразена не свастика, а друг символ – б. ред.). Тоест Америка подгрява „хунтата” в Украйна, за да обезсили своя враг Русия. И за целта не се свени да поддържа „украинските нацисти”. Снимките със знамената на „Азов” се разпространяват усилено в най-тиражираните издания, на най-видните места, още от лятото.

Ето че възникна въпросът, който сега се обсъжда активно в обществото, и най-вече в медийните среди. Създаването на Министерство на информацията, което вече, следвайки Оруел, започнаха да наричат Министерство на истината. Може би това е в резултат на факта, че в Русия съществува такова министерство, а ние не осъзнаваме, че в постиндустриалното общество информацията е най-мощното оръжие?

– Ами може и да осъзнаваме, но все едно не можем да се състезаваме с руската пропагандна машина. Ти нали си чел, че годишният бюджет само на „Russia Today” е половин милиард долара? Ние откъде да вземем такива мощности? Ние може и да сме длъжни да отговаряме и атакуваме, но само асиметрично. Няма да успеем да реагираме на всяко изречение, на всяка дума от руските лъжи. Всъщност и няма нужда. Ние трябва да съобщаваме на света своето, без да се съобразяваме с Русия. На чия страна е правдата? А Гьобелс така или иначе загуби, колкото и да беше успешен в пропагандата си.

Как мислиш, такива стъпки като гласуването на Министерския съвет в пакет, назначаването на кума на Порошенко за министър на още несъздадено министерство какво представляват? Да не би ние просто да не разбираме някакви  висши замисли? От какво са предизвикани такива гафове?

– Мисля, че там, в душата на всеки деец от нашата политическа върхушка протича много сложна вътрешна борба. Те вече знаят, че така не може и е опасно, защото ще се вдигне много неприятен шум по този повод. Но, от друга страна, как така изведнъж да се отърват от старите навици и инстинкти? От връзките, схемите, комбинациите? Ами те са ги изграждали с десетилетия! Затова ние като общество сигурно трябва да не спим, непрекъснато да ги гледаме в ръцете, да се хващаме за думите им, да атакуваме всичките тия „кумове” с някакви сериозни граждански акции. Ако в отговор на назначаването на кума за министър бяха излезли сто хиляди мирни демонстранти, назначението щеше да бъде отменено.

От първите дни на работата на Радата вече се чуват оплаквания, че не се виждат никакви прояви на представителите на Майдана, които станаха народни представители. Според теб това е нетърпението на едно общество, което е набрало инерция, или все пак от първия ден би трябвало да има някакво движение в тази сграда?

– Вече имаше движение – стотникът Парасюк дори успя да се поразмаха (смее се). Нормално е обществото да се оплаква. Само да не свършва всичко с оплакванията, трябва да има постоянен граждански контрол. Във всеки случай досега още не сме имали толкова добър парламент. Казвам го, при все че всички знаем колко е „добър”. Но е най-добрият от всички. Триста и повече гласа проевропейско мнозинство? Ако това се потвърди, ще кажа, че 23 години съм мечтал за такъв парламент.

Разговорът ни е в навечерието на срещата „Минск-2”. Съществува версия, че Путин „предава” „Новорусия” на Украйна за през зимата. Това може да се разглежда като предателство към интересите на страната или като приемлива тактика?

– Ако нашето правителство започне наново да ги финансира, ще бъде всичко едновременно – и предателство, и глупост, и финансово престъпление, и политическа игра. Всъщност Путин никога не е възнамерявал да ни отнема тези земи или нещо такова. Той е много заинтересован Донбас да остане в състава на Украйна и да връзва ръцете и краката на цялата останала страна. Ами това е очевидно! Затова на минските преговори сепаратистите трябва да бъдат притискани и да не се приемат никакви техни шикалкавения. Те са под пълния контрол на Путин, няма никакви „народни републики”, само сляпо изпълняване на заповедите му. Е тогава нека Путин да се грижи по-нататък да осигурява пенсии, ядене и водка за тези, които създаде самият той.

Според теб събитията се развиват със същата скорост, както преди половин година, или вече можем да ги наречем „лавинообразни“? И в каква посока?

– Мисля, че още през септември войната премина в позиционен стадий. Няма лавина – да погледнем статистиката за загубите от наша страна. През лятото ставаше дума за десетки и стотици. А сега – за единици. Това така или иначе е трагедия. Затова тези загуби, тези жертви трябва поне да не са напразни. Путин го очакват все по-сериозни неприятности в самата Русия – преди всичко икономически, но не само. Няма да се задържи дълго, така ми се струва. Ние трябва да издържим през този относително кратък период. Тоест трябва да доведем това трудно дело докрай. Освободихме Украйна от Янукович – ще освободим и света от Путин.

25. 12. 2014 г.

Превод от украински: Албена Стаменова

 

MH17 е свален от руски „Бук“ – твърди Прокуратурата на Холандия

Журналисти и роднини на загиналите разглеждат остатъците от малазийския Boeng MH17/Снимка: ЕРА
Журналисти и роднини на загиналите разглеждат останките на малайзийския Boeing MH17 / Снимка: ЕРА

 

Преди няколко дни следственият екип на Прокуратурата на Холандия приключи първата част от работата с останките на МН17. Във връзка с това в хангарите, където се съхраняват останките на самолета, бе организирано посещение за представители на пресата и роднини на загиналите.

Снимки от хангара могат да се видят на сайта на Daily Mail.

Един от най-големите новинарски портали на Холандия NOS (NOS –Nederlandse Omroep Stichting) публикува статия за текущото състояние на разследването, базирана на материали, предадени на журналистите от пресслужбата на холандската прокуратура.

В публикацията се говори за криминалното разследване на катастрофата, провеждано от международна група криминалисти (J.I.T.) под ръководството на Прокуратурата на Холандия.

Криминалистите имат две задачи:

  1. Да разкрият истинската картина на катастрофата (т.е. как, с какво и откъде е свален МН17);
  2. Да разкрият виновните и да ги привлекат към наказателна отговорност.

По първата задача

Всички събрани от следствието факти, веществени доказателства и свидетелства сочат едно:

МH17 е свален с ракета „Бук“, изстреляна от руска установка и, най-вероятно, от руски екип. Същият този „Бук“ е докаран от Русия в Украйна малко преди трагедията.

Представени са многобройни снимкови и видео материали, открити са и са разпитани свидетели.

Тук трябва да се отбележи следната подробност:

Следователите на J.I.T. са събрали и обработили над един милион документи, снимки и видеофайлове. Поради огромния обем материали се е наложило да бъде увеличен значително екипа от анализатори.

С това Прокуратурата счита за изпълнена първата част от задачата.

По втората задача

Що се касае до втората част, трябва да се отбележи, че тя е много по-сложна. Тук е необходимо не само да бъде определен кръга на заподозрените, но и да бъдат събрани веществени доказателства, достатъчни за предявяване на обвинение. Именно върху това в момента работи прокурорският екип.

Все още е рано да се правят прогнози за резултатите.

Другият разглеждан аспект е свързан с въпроса дали Русия участва в разследването. В публикацията се посочва, че има сериозни доказателства, че руските тайни служби непрекъснато се опитват да проникнат в компютърните системи на полицията и прокуратурата на Холандия.

Наложило се е да бъдат унищожени смартфоните и лаптопите, които следователите са използвали в Украйна и които са били свързани с местни интернет мрежи. Причината е, че са били заразени със spyware. В някои случаи дори се е наложило да бъдат спрени домашните мрежи на полицейските служители поради опасност от атаки и заразяване.

Uainfo.org

Военна хроника – 11.03.2015 г.

тимчук Дмитрий Тимчук, военен кореспондент

8.30 часа, 11.03.2015 г.

Оперативни данни от организацията „Информационна съпротива“:

Руско-терористичните войски в Донбас продължават грубо да нарушават условията на Минското споразумение, като обстрелват позициите на украинската армия, а в определени райони опитват да водят настъпателни действия.

Най-напрегната е ситуацията на приморското (Мариуполското) направление, в района на Широкино, където през последното денонощие терористите атакуваха с минохвъргачки и бронетехника. Също така е регистрирана активност на групировката на руско-терористичните войски в района на Авдеевка, Тоненкое, Соколники, Пески и редица други селища.

В района на Безименное (Мариуполско направление) се наблюдава съсредоточване на артилерийска група на руско-терористичните войски, там противникът формира мощен артилерийски юмрук. Регистрирани са 16 РСЗО, 28 единици стволна артилерия (от които най-малко 12 САУ – 122-мм 2С1 „Гвоздика“ и 152-мм 2С3 „Акация“).

През Дебалцево на юг, към района на Снежное и Красний Луч, преминаха няколко колони транспортни превозни средства и бронетехника – 24 танка, 35 ББМ, около 25 единици траспортни превозни средства.

В района на Майорск противникът прехвърли бронирана група от 6 танка и 11 ББМ с поддръжка на батарея противотанкова артилерия (шест 100-мм оръдия МТ-12 „Рапира“).

1459x

В Горловка местните екстремисти усилено разпространяват слухове за готвещо се настъпление на украинската армия („като отмъщение за Дебалцево“).

Поради липсата на крепежна дървесина на окупираните територии в Донбас масово преустановяват работа както мините, така и „копанките“ /нелегални малки мини – б. ред./. В средите на представителите на терористичните организации, които имат отношение към „бизнеса с въглища“, постепенно нараства тиха паника. „Ловът“ на крепежна дървесина на окупираните територии набира обороти, регистрирани са конфликти на тази почва, включително с използване на оръжие.

В „ДНР“ продължава „реформата в системата на висшето образование“, в резултат на което под заплаха от изчезване се оказва Донецкият национален университет (ДНУ). Вече няколко факултета на ДНУ са затворени поради банална причина: липса на средства за тяхното съществуване. Особен резонанс предизвика закриването на международния факултет (чиито преподаватели, между другото, през пролетта на 2014 г. бяха активни поддръжници на „ДНР“). Опитите на педагогическия колектив да протестира са прекратявани със заплахи от страна на екстремистите от „ДНР“ да арестуват най-недоволните „за подкопаване на авторитета на народната власт“.

В „ЛНР“ е образувана специална „информационна комисия“, пред която е поставена задачата да следят телевизионния ефир в окупираните райони за наличието на украински телевизии. Целта на дейността на „комисията“ е пълното премахване на украинските телевизионни канали (включително развлекателните) от ефира на територията на „ЛНР“.

В Макиивка зреят „продоволствени бунтове“. Местните жители изразяват недоволството си от прекалено високите цени на хранителните продукти. За ескалацията на социалното напрежение спомага и фактът, че в Макиивка масово се завръщат въоръжени дезертьори-„опълченци“ от „ДНР“, които са местни жители и са дезертирали поради постоянното неизплащане на заплати от „ДНР“.

След изтеглянето на украинските войски от Дебалцево не спира масовото мародерство. В него активно участват не само екстремистите, но и самите местни жители, като ограбват домовете на своите съседи.

Ръководството на „ДНР“ провежда „прочистване“ на Новоазовската „градска администрация“. „Кметът“ на града, назначен от „ДНР“, е отстранен от длъжност и е заподозрян за кражба на „хуманитарна помощ“, изпратена от Руската федерация. Заподозрени по същото „наказателното дело“ са и няколко представители на „градската администрация“.

ФСБ в Крим развива активна дейност по подготовката за прехвърляне в окупираните райони на Донбас на предателите от кримските структури на Службата за сигурност на Украйна, преминали на служба във ФСБ на РФ през пролетта на миналата година (с подписан договор с руските специални служби за 3 години). По-специално, на предателите от СБУ им е предложено „доброволно–задължително“ да заминат за Ростовска област (Руска федерация), за да преминат курс на обучение и след това да бъдат изпратени в Донбас на служба в създаваните в момента „спецслужби“ на „ДНР“ и „ЛНР“.

От ФСБ обещават, че действайки в състава на терористичните организации, дадените сътрудници остават на щат във ФСБ на Руската федерация. Вербуването на „кадри“ за терористичните организации се ръководи непосредствено от помощник-началника на управлението на ФСБ на РФ в Крим и гр. Севастопол А.Ю. Максименко.

Както съобщи по-рано групата „Информационна съпротива“, създаването на „службите за сигурност“ на „ДНР“ и „ЛНР“ като филиали на ФСБ се ръководи от друг предател – бившия началник на Управлението на СБУ в Севастопол П.А. Зима. По данни на групата А. Максименко е близък приятел на П. Зима.

Дмитрий Тимчук

Ръководител на Център за военно-политически изследвания

 

Украйна for dummies. Как започна войната в източна Украйна.

Имаме удоволствието да ви запознаем с гледната точка на Андрей Портнов за причините, динамиката и продължителността на процесите в Донбас, изложена на сайта Open Democracy.

Андрей Портнов
Според мен, изнесеният в заглавието на този текст въпрос е ключов за разбирането на събитията от последните години в Украйна. Значително преди превръщането на част от източна Украйна в театър на пълноценни бойни действия, в медиите беше утвърден образът на „двете Украйни“ или по-скоро образът на „етническите зони в Украйна“.

В тази извънредно опростена схема като символи на „изтока на Украйна“ се представяха четирите областни центъра – най-крупните промишлени градове, посочени в заглавието на статията. В късносъветското време Харков, Днепропетровск и Донецк бяха градове-милионници по население, а населението на Луганск приближаваше цифрата 500 000 души. В четирите града за ежедневно общуване преобладаващо се използваше руския език. И през 2004-та и през 2010-та на президентските избори болшинството от избирателите гласуваше за родения в Донецка област Виктор Янукович (макар процентът на получените гласове да беше различен – в частност, на първия тур през 2010 година Янукович получи 76% в Донецка, 71.1% в Луганска, 50.2% в Харковска и 41.7% в Днепропетровска области).

През пролетта и лятото на 2014 година „изтокът на Украйна“ престана да съществува даже и като въображаема цялост. Донецк и Луганск се превърнаха в центрове на самопровъзгласените „народни републики“ и изпитаха войната на собствеия си гръб. Харков избегна тази участ, а Днепропетровск стана символ на украинската лоялност и се превърна в „сърцето на Украйна“.

Най-разпространеният отговор на въпроса за причините, породили тези така разнопосочни траектории на постмайданната история на украинския Изток, препраща към особеностите на „идентичността на жителите на Донбас“, описвана обикновено като „съветска“. В зависимост от идеологическите предпочитания, въпросната „идентичност“ получава оценка или с унищожителна или с комплиментарна конотация. И в двата случая, много често „ДНР“ и „ЛНР“ се отъждествяват с цялото население на региона, а физическото насилие се описва като едва ли не разбираемо от само себе си следствие от недоволството на „жителите на Донбас“ от езиковата или икономическата политика на Киев. При това, в разнообразната литература за Майдана, анексията на Крим и войната в Донбас и досега има критичен недостиг на компетентно факто-графично изложение на събитията в центъра и регионите. Много изследователи с лекота се поддават на изкушението на идеологиязацията при опитите си да обяснят мотивите и причините за социалните действия.

В това есе бих искал да поставя няколко въпроса, които, надявам се, ще станат отправна точка за сериозни изследвания. Толкова ли е прав и кратък пътя от политическите сантименти до физическото насилие?! Може ли войната в Донбас да бъде обяснена с „идентичността“ и как коректно да бъдат описани обществените настроения в ситуацията, когато държавата загубва монопола си за упражняване на насилие? Каква беше ролята на местните и централните елити за потапянето на региона във война?

А помниш ли, как как започна всичко?
Най-важната за Украйна дата за загубването на контрола над ситуацията в Донецк и Луганск беше 6 април 2014 година. В този ден от няколко хиляди митингуващи – при очевидното, както се твърди, съучастие на охраняващата обекта милиция – беше осъществено проникване в сградата на Донецката областна администрация и над нея беше развян руският държавен флаг. Това беше вече второто завладяване на ДОА (първото беше в началото на март, когато нахлулите в сградата привърженици на свикването на извънредна сесия на областния съвет след няколко дни, бяха евакуирани от милицията, заради намерена в сесионната зала бомба.). Принципно важни последствия имаше даже не самото повторно завладяване на сградата, а отказът на Киев от силовото й освобождаване. Дошлият за тази цел спецназ, начело с тогавашния вице-премиер, генералът от милицията Виталий Ярема така и не пристъпи към изпълнение на задълженията си.

[embedyt] http://www.youtube.com/watch?v=_NuCnoXJ5Vo[/embedyt]

В същият този ден, 6 април, няколкохилядна тълпа, в чиито първи редици бяха жени и тинейджъри, щурмува и сградата на управлението на Службата за безопасност на Украйна (СБУ) в Луганск. И в този случай милицията просто отстъпи встрани, но въпреки това, сътрудниците на СБУ удържаха контрола над сградата в продължение на шест и половина часа. Надвечер, така и не получавайки никаква подкрепа, се предадоха, а нахлулите в сградата хора най-напред се отправиха към помещението, в което се съхраняваше голям оръжеен арсенал – по-точно, около хиляда автомата „Калашников“. С цел освобождаване на завладените административни сгради на Луганск, там беше изпратен спецназ под ръководството на председателя на СБУ Валентин Наливайченко, но щурм, както и в Донецк, не беше реализиран.

По такъв начин, в двата областни центъра на Донбас, в началото на април 2014 година държавата Украйна окончателно загуби монопола си върху силовите методи.
Отказът от силови действия по-късно беше обясняван с общата дезориентация в първите седмици след загубата на Крим и с опасенията от кръвопролитие. Бившият председател на СБУ в Луганск Александър Петрулевич, за чието поведение на 6 април няма еднозначно мнение, твърдеше в интервю, че координаторите на тези акции са залагали именно на това, че сътрудниците на СБУ ще открият по протестиращите огън и това ще стане повод за въвеждане на „миротворчески руски части“.

Спецоперацията (с елементи на импровизация и стихийност) от 6 април 2014 година по овладяване на ключови административни сгради в Донецк и Луганск стана възможна поради наличието на сбор от ситуативни фактори:

– „неутралната“ позиция на управляващата класа в региона – преди всичко местните олигарси и лидери на „Партия на регионите“ Ринат Ахметов в Донецк и Александър Ефремов в Луганск;
– пасивността на правоохранителните органи – за да се разбере тя, трябва да се има предвид дискредитацията на силовите структури на Майдана и тяхната обърканост в ситуацията при смяна на властта;
– постепенното загубване на контрол от страна на Украйна над границите й с Русия;
– нерешителността на новото правителство в Киев, причини за която бяха не толкова страхът от кръвопролитие, но и недостатъчната политико-икономическа заинтересованост към Донбас (където очевидно преобладаваше „антимайдановски“ електорат и където целият бизнес се контролираше от местните олигарси, свързани най-тясно с режима на избягалия Виктор Янукович);

Струва си да напомня, че и в Донецк и в Луганск се проведоха „евромайдани“, но митингите за единна Украйна събираха по няколко хиляди човека. Въпреки това, тези граждански инициативи не успяха да сътворят прелом в съотношението на силите в региона. Фактори за слабостта на донецкия Майдан бяха преимуществено младежкият му и ундърграунден характер, чувствителното отсъствие на медийна подкрепа (както на местно ниво, така и в цяла Украйна), неспособността на активистите да формулират социално-икономическите постулати.

В същото време, в крупните градове на източна Украйна започнаха да се организират „антимайдани“, които съчетаваха неприемането на новата власт в Киев и страха от „бандеровците“ (масирано подгряван от кремълската пропаганда) с проруски настроения от всякакво естество (в това число и надежди за по-високи „руски“ заплати и пенсии) и което не е никак маловажно за Донбас – с остра антиолигархична риторика.
Въпросът за ролята на „гастрольорите“ и „координаторите“ от Русия и Крим в тези митинги трябва да бъде детайлно изследван, но характерното е, че идеите за отделяне от Украйна (т.е. сепаратизъм в чист вид) получиха разпространение именно след анексирането на Крим от РФ.

Там, където нямаше война.

Днепропетровска област е сравнително далеч от границата с Русия. И което е по-важно, в този регион „Партия на регионите“ не беше политико-икономически монополист. Тези два фактора оказаха влияние върху развитието на събитията там през пролетта на 2014 година. В Днепропетровск, както и в Донецк имаше немногочислен Майдан, но абсолютното болшинство от жителите на града не взе участие в масовите акции. На 26 януари 2014 година, под прозорците на Днепропетровската областна администрация „титушки“ (нелегални полукриминални групи, наети от назначени от Янукович чиновници) нанесоха жесток побой на про-майдановски настроените демонстранти, някои от които бяха след това и арестувани от милицията.
В края на февруари – началото на март се проведоха няколко „Антимайдан“-демострации, на които звучаха призиви за щурм на сградата на областната администрация. След това няколкостотин местни проукраински активисти заеха зданието и организираха в него денонощно дежурство. За началник на Щаба на националната отбрана в областта беше избран Юрий Берьоза (впоследствие командир на доброволческия батальон „Днепр-1“ и депутат в парламента). Когато в Днепропетровск пристигна назначеният на 2 март 2014 година за губернатор на областта олигарх Игор Коломойский, защитниците на ДОА му връчиха ключа от сградата.

Днепропетровск, 2 март 2014 г. Митинг против агресията и за единството на Украйна.(c) ukrafoto / Demotix
Днепропетровск, 2 март 2014 г. Митинг против агресията и за единството на Украйна.(c) ukrafoto / Demotix

Бизнес империята на Коломойски, разпространена по цяла Украйна и включваща такива активи като: най-голямата банка в страната („Приватбанк“), предприятия от нефтогазовата и химическата промишленост, медийна собственост (в т.ч. най-големият ТВ-канал „1+1“), авиопревозвачески бизнес (компанията Ukraine International, известна като MAU), е стартирала в Днепропетровск.

Заедно с най-близките си съратници – Генадий Корбан и Борис Филатов, Коломойски прави Днепропетровск проукраински и спасява града от военен сценарий, благодарение на политическия си капитал и защитавайки своите бизнес-интереси. До щурм на административни сгради в Днепропетровск не се стига. Но пък отборът на Коломойский не без ентусиазъм признава в интервю за използването на всички, в това число и особено законни методи за подтискане на сепаратизма.

Едновременно с назначаването на Коломойский за губернатор на Днепропетровска област, на длъжността губернатор на Донецка област е назначен Сергей Тарута – също крупен бизнесмен, който от 1995 година е начело на най-голямата металургична компания „Индустриален съюз на Донбас“. Съгласно мнението на последния, в Днепропетровск „нямаше такава заплаха от свалянето на властта“, както в Донбас и „диверсионния сценарий (с активното участие на задействаните по-рано в кримските събития активисти) се е разиграваше само в Донецка и Луганска области.“
А и сам Коломойский в интервю признава: „Разбира се, Днепропетровск не беше такава огнева точка като Донецк и Луганск.“

Във всеки случай, за разлика от Коломойский, през март 2014 Ахметов и Ефремов по всяка вероятност са разчитали да изиграят ролята на посредници между новата власт в Киев и регионите, където са съсредоточени техните бизнес-интереси. При това, те вероятно са недооценили „руския фактор“ и не са предвидили рисковете от възникване на пълноценен военен конфликт. Ринат Ахметов се отказа от поста „Губернатор на Донецка област“, разкритикува идеята за щурм на овладяните от сепаратистите административни сгради и се опитваше да преговаря с вече въоръжените хора.

На 20 май 2014 година Ахметов инициира акцията „За мирен Донбас“, по време на която воят на заводските и автомобилните сирени трябваше да символизира неприемането на силовите методи на самопровъзгласилата се „Донецка народна република“. „Сирените на Ахметов“ напомняха по-скоро закъсняла отчаяна акция, а не опит да се спаси региона от потапянето му във война. Още на 12 април донецкият сайт „ОстроВ“ написа с горчивина, че Ахметов и „Партия на регионите“ „сдадоха Донецк без бой“.

Именно на 12 април 2014 година добре въоръжени хора в маски овладяха административните сгради в Славянск – акция, по време на която прозвуча станалият знаков съвет на „зеленото човече“ към преминаващите – да не минават „зад поребрик“-а. Така Славянск стана място на дислокация на военизираната групировка под командването на гражданина на РФ Игор Гиркин. А на 6 юли безпрепятствено отстъпилата от Славянск колона на Гиркин влезе в Донецк и с това окончателно превърна града в център на самопровъзгласилата се „ДНР“.

Донецка и Луганска области не са единствените по границата с Русия. Най-близко до нея е Харков, който именно по тази причина от 1919 до 1934 година е столица на съветска Украйна. Неслучайно „конгресът на депутатите от всички нива на югоизточните области на Украйна“ беше заплануван да се проведе именно в Харков, конгрес, на който се очакваше (но така и не се случи) изказването на избягалият от Киев Виктор Янукович. На 1 март беше реализиран първият захват на сградата на Харковската областна администрация, над която тогава около 45 минути вися руският флаг.

1 март 2014 г.: Харковската ОблА, сн. Ruslan Stepanov / Demotix
1 март 2014 г.: Харковската ОблА, сн. Ruslan Stepanov / Demotix

На 6 април, паралелно с овладяването на административните сгради в Донецк и Луганск, сградата на Харковската ОА беше повторно окупирано от антимайдан-протестиращите. На 7 април сутринта, без нито един изстрел спецподразделението „Ягуар“от Виницка област за около 15 минути зачисти зданието и задържа 96 души. Не бихме могли да знаем как биха се развили събитията в Харков, ако пристигналите там министър на вътрешните работи Арсен Аваков и ръководителя на Националната гвардия Степан Полторак се бяха отказали от щурма по примера от Донецк и Луганск. Може да предположим, че в спецификата на харковската история немаловажна роля изиграха тесните лични връзки на високопоставените лица с града: Аваков е харковчанин и председател на Харковската областна администрация по времето на президента Ющенко, а генерал Полторак е бивш ректор на Академията на вътрешни войски към МВР. Между другото, именно курсантите на тази академия изиграха важна роля по време на вечерното силово противостояние пред сградата на областната администрация, а един от тях даже беше ранен.

Немаловажна особеност на събитията в Харков беше постоянното (в т.ч. и силово) противопоставяне от страна на местните жители на Майдана и Антимайдана. То правеше невъзможна еднозначната картина на „народното въстание“. Освен това, в харковския (както в днепропетровския, но не и в донецкия и луганския) Майдан постепенно нарастваше ролята на харковските футболни запалянковци, организирани и настроени за силово решаване на конфликта. И отново, благодарение на Полторак и на Аваков, харковското летище беше блокирано от украински военни и в града за определено време беше оставен лоялния към новото правителство спецназ от други региони. И не на последно място, забелязаният по-рано в „сепаратистки“ мероприятия и според едно много точно журналистическо определение „умеещият да се променя, непроменяйки се никога“ кмет на Харков Генадий Кернес (в миналото бизнесмен и избран за кмет на града през 2010 година от листата на „Партия на регионите“), ориентирайки се по разстановката на силите, зае през пролетта на 2014 година лоялна към Украйна позиция.

„Ще го бъде ли Донбас?“

Във всички схематично описани по-горе събития, безусловно, своя роля играеха настроенията на населението и спецификата на съответната област. Напомням, че в XIXв. голяма част от съвременните Донецка и Луганска области, включително с двата главни града, влизаха в територията на Екатеринославска губерния. Стремително развиващата се въгледобивна промишленост беше определяща демографския облик на региона и през XXв.: съчетание на свобода и принуда, характерното уважение към труда (особено миньорския) и силата, неприемането на етническата ексклузивност, по-скоро толерантното отношение към затворническия „стаж“, високият процент пенсионери и относителната слабост на „креативната класа“. В региона се сформира особено чувство на локална гордост и лоялност: „Донбас избира своите“, „Донбас не се шегува“, „Донбас не пада на колене“

В същото време, нито Донецка, нито Луганска област не са икономически, езиков или религиозен монолит. В тях влизат и промишлени конгломерати, и приазовската територия с нейната особена история, записала и гръцка и българска колонизация, и преимуществено украиноезичните села от Слободска Украйна. В този смисъл може да се съгласим с Елена Стяжкина, която казва, че само по себе си наименованието „Донбас“ е метафора, прекалено често употребявана за обозначаване на несъществуващата културна и политическа група на „донецките“.

Донбас, както и който и да е друг регион на Украйна, не трябва нито да се идеализира, нито да се демонизира. Важно е просто да се отбележи характерното за него неприязнено-настръхнало отношение към Киев (или към който и да е друг надрегионален властови център) и чувствително да се улови дискриминационната риторика спрямо „жителите на Донбас“, която си позволяваха с лекота и украински политици и обществени деятели.

Всичко казано дотук в никакъв случай не означава, че „жителите на Донбас“ носят колективна отговорност за превръщането на региона им в зона на бойни действия. Фактът, че Майданът в Донецк беше малочислен, не означава, че болшинството поддържаше присъединяването към Русия, например. А неразбирането и раздразнението към Киев не означаваше готовност да се вземе оръжие в ръце. Емоциите (в т.ч. и политическите) и физическото насилие са принципно различни неща. Предпоставка за второто, по правило, е особената ситуация – например, окупацията или отсъствието на властта като такава. Именно това се случи в Донецк и Луганск. Абсолютното болшинство от жителите избра позицията на пасивно изчакване или безразличие към обществените дела, която позиция може да се формулира с „само да не стрелят“ или по примера на луганския философ Александър Еременко с горчивина да наречем „войнстваща еснафщина“.

Предварителни заключения.

Събитията от пролетта на 2014 година се развиваха толкова стремително, че често в тях ключова роля играеха незначителни на пръв поглед нюанси, личните качества на ключовите играчи. светкавичните им решения, непредвидените стечения на обстоятелствата. Нито Майданът, нито Антимайданът бяха политически хомогенни и статични феномени. Тяхната динамика все още очаква своя внимателен социологически и антропологически анализ. Не по-малко важен е ситуативния анализ на поведението на локалните бизнес и политически елити в различните региони на Украйна.

На 22 януари 2014 година, на улица „Грушевски“ бяха застреляни Сергей Нигоян и Михаил Жизневский. За първи път в постсъветската история на Украйна по време на масови политически протестни акции бяха убити хора.
На 18-20 февруари на Майдана и в съседните му пресечки от огнестрелно оръжие загинаха повече от 80 протестиращи и 17 служители на милицията. Още преди тези събития правителството на Янукович се делегитимизира само, решавайки да привлече криминални групи от „титушки“ в политическото противостояние и даже им раздаде оръжие.
Физическото насилие се пренесе бързо в другите региони.
На 13 март в Донецк от нанесените му от привърженици на Антимайдана рани с нож, умря 22-годишния активист на местната структура на партия „Свобода“ Дмитрий Чернявский.
На 15 март, по време на нощна престрелка пред офиса на дяснорадикалната организация „Патриот на Украйна“ в Харков бяха убити двама антимайдановци.
На 2 май в следствие на стълкновения в Одеса загинаха 48 души, повечето от които бяха привърженици на Антимайдана.

На част от територията на Донецка и Луганска области войната започна поради няколко ситуативни обстоятелства, най-важните от които бяха:
— поведението на местните елити;
— руска намеса (в т.ч. и военна)
— Нерешителността, пропуските и грешките на Киев;
В случаите с Днепропетровск и Харков ключови фактори за запазването на региона в състава на Украйна бяха както решителните и еднозначно проукраинските действия на местните бизнес и политически елити, така и по-слабата активност на проруските сили.

Самоотстраняването на донецките елити от активни действия и парализирането на силовите структури в началната фаза на конфликта март-април 2014 година изиграха решаваща роля за усилването на недоумението и тревожността сред населението в региона и за практически безпрепятствения преход на ситуацията в руслото на войната. Украйна и властта загубиха в Донбас монопола на силата, а това беше предшествано от дезориентацията, предизвикана от събитията в Крим, където новото правителство не оказа никаква съпротива срещу руската политика на аншлюс на полуострова.
Още повече, че нито един изборен орган на местната власт в Донецка и Луганска области не се подчини на искането за свикване на извънредни сесии и приемането на решения относно нелегитимността на властта в Киев (изначално, по кримски образец, този постулат се изтъкваше на преден план от лидерите на Антимайдана).

Провалът на проекта Харковска, Днепропетровска и Одеска „народни републики“ усложни извънредно реализацията на проекта „Новорусия“, чиито хипотетични граници бяха озвучени на 17 април 2014 година от президента Путин по време на неговата „пряка линия“.
[embedyt] http://www.youtube.com/watch?v=YXr-oLbT8Qc[/embedyt]

В същото време, ескалацията на ситуацията в самопровъзгласилите се Донецка и Луганска „народни републики“ беше пряко свързана с отварянето на границата с Русия, което един от лидерите на „ДНР“ назова в прав текст „въпрос за нашето оцеляване“.

От средата на месец май там започна прехвърлянето на доброволци от РФ, от началото на юни – доставката на оръжия, а от втората половина на август 2014 година, по оценка на международния правозащитен център „Мемориал“въоръженият конфликт в Донецка и Луганска области на Украйна придоби характер на международен въоръжен конфликт между Украйна и Русия“.
На 28 август президентът Порошенко отмени своята визита в Турция, заявявайки, за „фактическото въвеждане на руски войски на територията на Украйна“. Въпреки това, официалните власти в Киев не са обявили война на Русия и не са прекъснали дипломатически отношения с нея.

По такъв начин част от Донбас се превърна не просто в нова „гореща точка“, но и в мина със забавено действия за Украйна. Войната стана ежедневие, също както и информационната и финансовата блокада, пропусквателния режим, двустранните обстрелите на населени места. По данни на ООН във войната в Донбас към настоящия моментт са загинали повече от 9 000 души, повече от 20 000 са ранените и повече от 2.5 млн. са напуснали постоянното си местоживеене, след като са се оказали в зоната на бойните действия.

Може (и трябва) да се спори относно правилната дефиниция на конфликта в Донбас. Но не трябва да си затваряме очите пред факта, че в течение на повече от година във възприятията на мнозина той се превърна в „гражданска война“. Луганският философ Александър Еременко в своята книга „Размишления за луганската Вандея“ изказва опасенията си за вероятността „гражданската война в Донбас да сформира нова социално-етническа общност. Ако такава общност възникне, то тя ще бъде не украинска, а антиукраинска…“ С други думи, „донбаската идентичност“, особено при условията на съхраняване на днешния status quo и по-нататъшно развитие по „приднестровския сценарий“ може да се превърне в следствие (а не причина) на събитията от пролетта на 2014 година и последвала война.

Немаловажен е и въпросът за мястото, където може да се прокара географската граница на новата общност. Напомням, че част от територията на Донецка и Луганска области през пролетта-лятото на 2014 година промени статута си от „неконтролируема“ на „контролируема“ от Киев. В частност, това се случи с два от крупните градове в Донецка област, които от три до четири месеца се намираха под шапката на „ДНР“: Мариупол (морско пристанище с население около 500 хил. души) и Краматорск (с население над 200 хил. души). И в двата случая промяната на статута беше резултат не от някаква си особена „идентичност“ или партизанска борба, а от ситуацията на фронта. По същия начин встъпването в украински доброволчески батальон или в в редиците на опълчението на „Новорусия“ би могло да означава не само съгласие с едната или с другата идеология, но и опит за оцеляване или получаване на социални аванси в състояние на война.
Внимателният ситуативен анализ на динамиката на конфликта (с неговите социални, икономически, културни и информационни съставляващи) е най-перспективното направление в изследването на войната, която само допреди две години изглеждаше просто невероятна.

Оригиналът на статията може да прочетете ТУК